Случайно или не, фестивалната прожекция на „Младотопия“ в рамките на Швейцарската панорама в Локарно, описваща контролирано от вездесъщ алгоритъм общество, бе представена в един и същ ден с изложбата инсталация на Хито Щайерл Социалсим, която също се занимава с директната намеса на технологиите в живота ни, вече на фундаментално ниво. Едно от видеата в зловещата пещероподобна зала със затворническа решетка на входа предлага варианти за „изход“ от живота като в компютърна игра – катастрофа, болест, самоубийство. Предложените опции симулират наличността на „свободен избор“, макар финалът, както знаем, да е неизбежно един и същ. По сходна логика алгоритъмът в „Младотопия“ определя кой кога да порасне и да се подмлади, окупирайки съзнанието на героите с тази игра на възрасти и претендирайки, че руши стереотипи, без да е в състояние да отмени неизбежния край. Все още не е измислено спасение от смъртта, независимо от упоритите опити да се избегнат зрелостта и неумолимият ход на времето.  

Светът на „Младотопия“ е колкото фриволен, толкова и объркан заради хаоса, в който се разтваря. Младежи с цветни коси тичат през поле от слънчогледи по залез-слънце в кадри, сякаш заснети с аматьорска камера; водят конспиративни диалози, реалността им се преплита с видеата, които качват в интернет. Постепенно разбираме, че обитават нещо като комуна, водейки безгрижен живот в стара плевня далеч от града. Целта на изолацията им е да заобиколят обществения ред, наложен от компютърен алгоритъм, който определя кога някой вече се счита за пълнолетен и може да започне работа – системата се грижи всички да получат идеалната длъжност, която непременно да обичат, за да живеят продуктивен и пълноценен живот. В отцепническата група обаче са решили да се противопоставят на тенденцията за самооптимизиране и като в прословутата последна глава на „Пипи Дългото чорапче“ извършват тайни ритуали, за да не „пореснат“ – в случая публикуват разрушително, безсмислено съдържание и модерират лайковете, така че алгоритъмът никога да не им позволи да се „актуализират“. Целта им е да останат млади и безотговорни толкова дълго, колкото могат, докато зрелостта буквално не почука на вратата. Най-шумната в групата и първата, която ще приеме предизвикателството да изпробва зрелия живот, е Ванджа. Заедно с шанса да стане възрастна, тя получава място в блестящ офис, похвали от шефа, собствен апартамент и перспективата за изкачване в йерархията. За сметка на това пък баща ѝ е върнат в училище и може би най-забавните моменти във филма са диалозите, в които тя му чете конско, докато той закусва мюсли, нахлупил шапка с козирка на обратно. Отговорностите обаче бързо дотягат на Ванджа и тя започва да мечтае да се върне обратно в младежката си утопия. Абортът, който прави, между другото, от гаджето за необвързващ секс, е категоричното потвърждение, че купонът ще продължи.

Драматургично неравен и дразнещо фрагментарен (едновременно в наратива и с накъсания монтаж), „Младотопия“ е безспорно ценен с неволните си наблюдения върху инфантилизиращия ефект на перфектно смазаната система върху човешкото самосъзнание, която като компенсация за дишането във врата обещава безкрайно благополучие. Младежите във филма – герои на своето време, погълнати от консумацията на дигитални светове и от екзистенциалните сценарии, които те предлагат – не се бунтуват срещу упражнения спрямо тях контрол, както правеха предишните поколения. Те просто искат да бъдат оставени на мира и да се наслаждават на вечна младост, без да се интересуват откъде идват ресурсите за този лукс – създалият ги социален алгоритъм така или иначе вече ги е осигурил. Режисьорът Денис Щормер и продуцентката Мариза Майер не се стремят към социална критика, а по-скоро интуитивно бълват на екрана всичко, което се мотае в главите им, без да успяват да защитят докрай на пръв поглед интересната си концепция. „Фестивалът нарече нашия филм сатира и аз не съм съгласен, но и не съм сигурен как да го нарека“, казва Щормер в интервю и продължава напосоки: „Вкарахме шеги, но това е трагична история – утопия, антиутопия, не знам наистина“.

Режисьорът може и да не е убеден какъв точно резултат е постигнал, но сякаш подсъзнателно е успял да обрисува средата и времето си; портрет, безспорно вдъхновен от швейцарския контекст, в който се е формирал. И описва хора, които открито претендират за автоматично полагаеми права, преди да са започнали реално живота си, чиито шарени коси и инатливо тропане с крак срещу задълженията са най-свирепият протест, на който са способни.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”