За разлика от „Чика Чека“, който балансираше сериозната си тема с хумор и вариететни представления, и „Щастливо семейство“, който използваше елементи на трилър, „Да гледаш само красиви неща“ прибягва до нежност, за да балансира потискащата действителност на героите си. Категорията за „Кристален глобус“ продължава да изненадва със заглавия, които отказват да поемат по най-очевидния път и програматорите на тазгодишното издание на фестивала в Карлови Вари заслужават признанието на публиката и журналистите. Непознато чувство е да излизаш няколко пъти от фестивален социален филм в превъзходно настроение.

Действието се развива в Чехословакия през 80-те години. Главната героиня Ингрид (Анна Гайслерова) работи като гинеколожка в провинциална болница. Тя смята, че работи за доброто на пациентите си, включително когато участва в държавната политика за стерилизация на ромски жени без тяхното информирано съгласие. След като се сприятелява с младата санитарка Агата (Симона Боледовичова), Ингрид постепенно започва да осъзнава моралната цена на собствените си действия. „Да гледаш само красиви неща“ не е измислена история. Филмът стъпва върху реална и болезнена страница от историята на Чехословакия, когато държавата е упражнявала контрол върху репродуктивните права на ромските жени. Филмът на Иван Остроховски я разглежда необичайно, поставяйки акцент на приятелството между двете жени.

„Да гледаш само красиви неща“ не е построен така, че да осъжда с лека ръка миналото – една твърде удобна позиция от перспективата на бъдещето. Вместо това Остроховски предпочита да задълбае във въпроса как ние, хората, често вършим зло, убедени, че постъпваме правилно. Това е далеч по-интересен морален проблем от традиционна драма, ситуирана в предишно десетилетие, в която да ни залъгват с лесни черно-бели конфликти, а героите са добри и лоши. Защото към кого е отправено съчувствието ни? Към преоткриващата се по-възрастна докторка, към младата ѝ колежка или към майките – потърпевши от безчовечното отношение на държавата. Белег на зрялост е, че Остроховски успява да ни накара да разбираме всички и това прави филма му красив и дълбоко човечен. Промъкват се по-възрастни доктори, при които цинизмът е надделял, но не са представени като карикатури, а и представляват отглас от подозрения, с които самата Ингрид се бори. Не звучи ли прекалено наивно да се опитва да спаси всеки?

Гайслерова е превъзходна в ролята. Една от най-уважаваните съвременни чешки актриси е сериозен актив за Остроховски. На нейните плещи е стоварена цялата отговорност на моралния избор. Партнира ѝ младата актриса, дебютантка в киното, Симона Боледовичова, в която Ингрид разпознава себе си или по-скоро онова, което е изгубила в дългогодишната си практика. Рано във филма нейният съпруг я пита: „Кога стана толкова цинична?“. Често в докторската професия срещаме умората от работата, разпознаваема в някой бърз поглед или въздишка, но Агата все още носи в себе си надежда и съпричастност към младите майки. Филмът на Остроховски остава учудващо тих и спокоен, населен е с топло осветени пространства на покой и деликатни разговори. Отличават го изборите, които не прави – избягва истерията и мелодрамата, няма и помен от сочене с пръст.

Ингрид постепенно се връща към себе си. Остроховски е вложил множество близки кадри на очи, което ни подсеща, че това е филм за това как виждаме света. Понякога е необходимо едно необичайно приятелство, за да се промени начинът, по който виждаме и себе си. И споменатата горе деликатност произлиза от това красиво съзерцаване дори на фона на чудовищната машина за стерилизиране. Неудобната истина е, че с това връщане към себе си се отваря врата за вината и страха. Истина неудобна, но и необходима, за да продължим по друго разклонение на пътя, да направим различни избори. Остроховски внимателно обмисля драматургичните решения, работи с постепенно наслояване и деликатни щрихи. Когато стигаме до кулминацията, прекрасно разбираме от какво се нуждае Ингрид, за да вземе обратно контрола над живота си. И истината сякаш през цялото време е била скрита в един стъклен глобус.

Любопитно е, че филм, който толкова настойчиво говори за начина, по който виждаме света, понякога сам затруднява гледането със своята ретро естетика. Не е ясно дали е търсен ефект, или е дефект поради технически ограничения, но визуално „Да гледаш само красиви неща“ не изглежда като 80-те, а като началото на миналия век. Свикнали сме да виждаме до болка познатото жълтеникаво оцветяване като пожълтяла фотография в телевизионни продукции, които се стараят да ни пренесат в едно по-далечно минало, но тук този подход не работи. Има и прекалено много сцени, които изглеждат съвременно, така че този половинчат опит по-скоро разсейва, отколкото да помага на филма.

„Документацията е налице“ – казва по-възрастен колега на Ингрид, когато тя се опитва да осмисли защо в миналото са осакатявали млади момичета поради липса на достатъчно персонал. Ако изобщо има антагонист тук, това е мълчаливото обществено съгласие, че едни хора заслужават по-малко от други. Единственото лекарство е времето, прекарано заедно, когато гледаме красиви неща. Като филма на Остроховски например.