След всичко изгледано в Карлови Вари тази година една филмова сцена не напуска очите ми: с тихо трополене по пресъхналата земя, сипейки въздишки и възклицания като група нежни хористки, се задава стадо лами. Бели лами с цикламени помпони на ушите на фона на безпощадното синьо небе – изящни, меки, леко тревожни може би, но не и плашливи. Картината е от „Утама“ („Наш дом“), дебюта на Алехандро Лоайса Гриси от Боливия, който тази година взе наградата на журито в международното игрално състезание на фестивала „Сънданс“. Фантастичната работа с цветовете, светлината, пространствата и въобще визуалната поезия на филма – на чилийката Барбара Алварес (оператор и на незабравимия „Уиски“).

Вирхинио и Сиса са възрастна двойка от оредяващо село във високото боливийско плато, където не е валяло от толкова дълго, че посевите креят, водата за пиене свършва и единственото, което се увеличава, са изгледите за бавна смърт. Ламите са второто им ценно притежание. Първото е близостта помежду им, предадена с финес и разбиране: как се озаряват лицата им, когато се погледнат... как той ѝ носи най-хубавото камъче, което намери, докато пасе ламите... как стоически крие от нея, че дробовете му изнемогват, а тя стоически крие, че знае.

Един ден в селото пристига техният внук. Вирхинио и Сиса са индианци и живеят с традиционните си дрехи, привички и език, а внукът говори само испански, кръстен е с купешкото име Клевер, носи дънки и зяпа в смартфон. Дошъл е да вземе баба си в града – увещава нея, понеже знае, че няма шанс да откъсне дядото от родното му място. Но е явно, че и нея не може да откъсне – тези двамата няма да се разделят. (Авторът споменава следния трогателен детайл: „[Изпълняващите ролите] Луиса Киспе и Хосе Калсина са женени отдавна и им беше много трудно да си повишат тон или да се отнесат по-остро един с друг... Докато снимахме по-сопнатите сцени, те се споглеждаха със съучастнически усмивки“.)

Когато на испански се каже, че нещо „струва цяло потосѝ“, значи въпросното нещо „е чисто злато“ или „струва цяло състояние“. Изразът идва отпреди няколко века, когато конкистадорите основават колония на име Потоси в място, изключително богато на ценни метали. „Утама“ е сниман в южната част на департамента Потоси, но вместо пословични съкровища там виждаме крайна бедност. След почти година без дъжд местните хора се събират да се посъветват какво да правят и вариантите са: „да се молим, да се махнем, да копаем кладенци“. Само дето за последното нямат разрешение...

Давам си сметка колко вехти и използвани са елементите на „Утама“ (обезлюдяването на селата и загиването на културите; възрастните хора, които падат жертва на агресивно модерните времена; климатичната катастрофа – коя от тези не е и българска тема?). Не съм във възторг от това, че във филмите от двете Америки на индианците все още им зачисляват преобладаващо фолклорни или малцинствени роли (те най-често са или пъстри, екзотични, леко мистични присъствия от един отмиращ или алтернативен свят, или потърпевши – насилени, изместени, изгубени). Мечтая си не след дълго да гледам някоя история, в която диалозите и вълненията им са родени в свободните ловни полета на фантазията, а не в тесните ограждания на традицията и на хрониката. Но дори такъв, какъвто е, „Утама“ се е получил и въздейства – благодарение ако не на фабулата, то на мекото ѝ, любвеобилно разгръщане. На чудесните натуршчици. На планините. На ламите. Музиката помага, камерата въздига.

При нахлуването на европейците в Америките там се говорят над 2000 езика. Заради изтребването на местните хора и изтласкването им в социалната, политическата и икономическата периферия езиците им сега са сведени до няколкостотин. И все пак огромната американска кинопродукция е на английски, испански, португалски и френски. През 2001 г. канадският „Атанарджуат“ прозвучава крайно екзотично, бидейки на инуктитут. Двайсет години по-късно нещата сякаш са се пораздвижили и от големия екран започват по-редовно да се чуват и езиците на другите. „Утама“ е почти изцяло на кечуа (един от близо 40-те автохтонни езика в Боливия, който се говори и в други страни, но рядко в други филми) и по този специален белег попада в смислената компания на „Ичканул“ (какчикел), „Прелетни птици“ (уаюу), „Мечтата на Маракаме“ (уичол), „Ретабло“ (кечуа от Перу), „Вечност“ (аймара), „Еами“ (айорео).