Комуникация или манипулация? Кое от двете е по-ефикасно в отношенията ни със себе си и с другите? Под привидността на забавна интелектуална игра „Обикновените“ – един от дузината претенденти за тазгодишния „Кристален глобус“ – се занимава с различни аспекти на този избор, сред които и някои от неосъзнатите, припокриващите се или променящите се според контекста. За да ги изяви най-добре, авторката Софи Линенбаум създава свят, добре познат от хиляди антиутопии. В него властолюбието на малка върхушка, представяно като стремеж към ред и почит към традициите, е довело до такива крайности, че мнозинството живее или в самозаблуда, или в страх. Оригиналното тук е, че светът е този на киното, а за строежа му са използвани стереотипни елементи от филмите – жанрови, технически, лексикални.

На гигантска снимачна площадка, ръководена с твърда ръка от невидим екип, наричан просто „Институтът“, всеки ден безволево сноват герои, поделени в три касти: „главни“, „второстепенни“ и „отхвърлени“. Точно така, единствената работа на действащите лица е да се въплъщават в други действащи лица. Възможните истории са много, но строго предначертани – на импровизациите се гледа с лошо око и се реагира с цензура. Естествено, главните герои са привилегировани и богати: те имат много цвят, добре ушити дрехи (като взети от елегантните години на Холивуд), просторни къщи и най-важното – „сърдечни четци“, които превръщат в разкошна филмова музика драматичните им чувства. Второстепенните обитават блокове в предградията, обличат се по-безлично, играят по-обрано и говорят само при крайна необходимост. Отхвърлените (outtakes, тези от изрязаните сцени) въобще нямат право да шукнат: те живеят извън периметъра на снимките, вършат неблагодарен труд и нямат право да се навъртат около реквизита неканени.

„Обикновените“ се концентрира върху Паула, абитуриентка от второстепенен произход, която си е спечелила сърдечен четец и го използва все по-талантливо в гимназията за главни герои, където учи. Най-добрата ѝ приятелка е от семейство на пеещи и танцуващи звезди, чиято прислужница Хилде на свой ред е от отхвърлените – от подвида miscast, тоест зле подбрана за ролята. Толкова зле е подбрана, че в дрехите на камериерка всъщност влиза леко брадясал мъж на средна възраст с торбички под очите и меланхолична нагласа. Бидейки аномалия, той/тя е и врата към алтернативни възможности, които Паула, не съвсем уверена в собствената си уместност, прегръща все по-охотно.

Киното е манипулация, казва престореният свят на снимачната площадка от „Обикновените“ – всичко е имитация и тя трябва да е хубавка, да звучи по определен начин, да повтаря определени модели, да се разпознава веднага. Киното е комуникация, казва забраненият квартал на отхвърлените, пълен с готови за приключения, приятелства и битки чудаци, и тя бива да бъде всякаква, само не и неискрена... В германската преса филмът (който впрочем току-що спечели две щедри награди от Мюнхенския филмов фестивал) беше определен като „сатирична научна фантастика“. Науката му обаче е малко, а смехът – дружелюбен, та аз бих го нарекла „игра на кино“ и бих го сложила някъде край „Артистът“ на Азанависюс, кукления театър от панаирите и любовта на Фелини към взривяването на ритуалите чрез извеждането им до весел абсурд.

Главни герои в „Обикновените“ са второстепенните герои и това нарочно разминаване допринася за шеговития му, парадоксален тон. Един от „фоновите“ персонажи обаче е разгърнат по особено нежен и контрастиращо минорен начин. Майката на Паула е статистка и дори в живота на своята дъщеря играе поддържаща роля, а основните си две реплики повтаря като навита играчка: „Притесних се...“ и „Татко ти беше наистина специален главен герой“. С наслагването на щрихи от сюжета и благодарение на работата с ритъма и диалога майката –въпреки своята почти занулена експресивност – успява да добие плътност и дори лек трагизъм, който придава дълбочина на цялото.

„Да сте имали клифхенгъри напоследък?“, пита лекарката Паула, която е отишла да прегледа нестройно шумящото си сърце след посещение в архива с ретроспекции. „Да се срещнем в Сцена 31, екстериор: нощ“, предлага ѝ в друг момент обожателят с насечения монтаж... Разказът на младия сценарист Михаел Фетер Натански остава свеж и изобретателен в игровата рамка, зададена в началото. И някак си, сред шеги и закачки, натрупва сложност и става приложим към ред теми, които рядко търпят директно фокусиране в изкуството: различността, свободата, солидарността, справедливостта, равенството, истината. От първостепенно значение за приповдигнатото настроение, но и за открояването на персонажи и събития, е музиката на Фабиан Цайдлер. И е впечатляващо, че за режисьор, сценарист и композитор филмът е дебют в пълнометражното игрално кино – „Обикновените“ е дипломната работа на Софи Линенбаум от магистратурата ѝ в най-стария киноуниверситет в Германия.