След закачливата криминално-романтична комедия „Наемният убиец“ (2023) – една от по-комерсиалните (но все пак чаровни) продукции във филмографията на Ричард Линклейтър – еклектичният американски режисьор се завръща на големия екран със сладникаво-носталгичен проект, честващ наследството на (или поне клишетата за) култовата френска Нова вълна. Въпросната тема, разбира се, е необятна – историята на движението е внушителна, режисьорите, асоциирани (пряко или косвено) с него, са десетки, а влиянието им е огромно. Вероятно затова, въпреки красноречивото си заглавие, „Nouvelle vague“ е по-скоро филм, посветен на събитията около заснемането на „До последен дъх“ (1960) – знаковия пълнометражен дебют на легендарния enfant terrible на френското кино Жан-Люк Годар. В този смисъл проектът на Линклейтър е своеобразен making-of, уплътняващ и украсяващ документалните факти, на които стъпва, за да трансформира емблематичната продукция на френско-швейцарския режисьор в кинематографична синекдоха за духа, целите и основанията на авангардното течение. 

Твърде спорно е обаче доколко „свободният преразказ“ на американеца наистина успява да отрази същността на Новата вълна. Заснет в черно-бяло, на същите локации в Париж, на които Годар работи върху „До последен дъх“, филмът на Линклейтър видимо се старае да реконструира естетиката и контекста на своя обект, но резултатът е толкова гланциран, стерилен и предвидим, че радикалността на движението се губи за сметка на хипстърската му конвертируемост. Най-натрапчиво тенденциозен в това отношение е диалогът – всички на екрана кокетничат помежду си, „по френски“, замеряйки се с остроумни реплики, ярки афоризми и ерудитски цитати. Естествено, Годар е показан като най-словоохотливия и самобитен персонаж в историята – като свободолюбив и ексцентричен гений, който няма нужда от сценарий или план, за да заснеме нещо неповторимо, а само от вдъхновение и творческа независимост (а може би и от черните си очила, които носи навсякъде, дори в киното). 

Проблемът не е, че гореописаният образ не отговаря на някои от най-разпространените митове, клишета и спомени за поведението и характера на култовия режисьор, а че в нито един момент те не са поставени под съмнение. Иначе казано, Линклейтър отказва дори да се опита да предизвика, преосмисли и реконтекстуализира представите и предразсъдъците ни за Новата вълна, задоволявайки се с това безкритично да пакетира познатото, за да ни го поднесе на тепсия готово за еуфорична консумация. Дори самодоволният пастиш на Мишел Азанависиюс „Изключителният (Моят Годар)“, който преди осем години също бе включен в официалната селекция на Кан, имаше по-автентично, дръзко и провокативно отношение към своята тема въпреки множеството си недостатъци. 

Същевременно „Nouvelle vague“ не е негледаем – просто е плосък. Но ако оставим това настрана, филмът е и приятен, увлекателен и забавен – подходящ за прохождащи и/или уморени синефили, търсещи малко интелектуално развлечение, което да ги убеди, че разбират много от кино. На екрана преминава цяла върволица от ключови и маргинални фигури, обвързани по един или друг начин с Новата вълна, като името на всяка проблясва за миг в кадър, за да може зрителят да проследи колко от лицата на движението всъщност познава. Така филмът се превръща във „викторина за киномани“, като в историята се появяват и знакови автори като Франсоа Трюфо и Клод Шаброл (които са работили върху сценария на „До последен дъх“), и режисьори, вдъхновили движението, като Роберто Роселини, Робер Бресон и Жан-Пиер Мелвил, и по-безизвестни личности като монтажистките на Годар Сесил Декюжи и Лила Херман. Предполагам, че онези в публиката, запознати с всяко едно име в „Nouvelle vague“, са се почувствали много горди със себе си след края на прожекцията. За по-непрофилирания зрител обаче пороят от референции вероятно ще изглежда озадачаващо самоцелен.

В края на краищата трябва да се отбележи и фактът, че в появата на „Nouvelle vague“ има нещо симптоматично. Все пак Годар почина едва преди две години, като през 2023 г. ни напусна и последният представител на революционното шейсетарско течение, по-малко известният Жак Розие. С други думи, живата памет за Новата вълна си отива, а без нея историческата истина за движението бавно, но сигурно ще отстъпи място на носталгични легенди и митове. Поне това ни разкрива филмът на Линклейтър. Надявам се обаче, че някой ден ще се появи ново поколение режисьори, критици и синефили, които ще (пре)осмислят, преработят и ре-конструират по оригинален и вълнуващ начин авангардното наследство на течението. Тогава може би ще сме в позиция радостно да възкликнем: „Новата вълна е мъртва. Да живее Новата вълна!“.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.