След като стана известен с филми като „Наследствено“ (2018) и „Мидсомар“ (2019), чиято лустросана естетика и артхаус претенциозност се превърнаха в отличителен белег на цяла нова вълна „високи“ психологически хоръри, американският режисьор Ари Астер реши да загърби формулата на успеха си и да поеме творчески риск със значително по-експерименталния „Бо се страхува“ (2023). За жалост, амбициозната продукция – по онова време най-голямата в инди филмографията на А24 – се оказа самодоволно превзета психодрама, криеща концептуалната си немощ зад пресилено сюрреални сцени, пълни с плакатни фройдизми и учебникарска символика. От тази гледна точка бе любопитно да се види дали след подобен грандомански (но пък запомнящ се) провал Астер ще продължи в същата псевдоавангардна посока, или ще се завърне към жанровите филми на ужасите. За моя изненада обаче, американецът не прави нито едно от двете в последния си проект „Едингтън“, който свидетелства за настъпването на нов (но не непременно многообещаващ) етап в кариерата и творческия му път.

Прецизният, „финчъровски“ стил на Астер е все още налице – всяка сцена е изкусно кадрирана, стегната и отмерена. Това, от което режисьорът по-скоро се е отказал, са едиповите клишета, неубедителният сюрреализъм и до болка разпознаваеми жанрови структури на хоръра. От друга страна, има и нещо, което е останало от опита на Астер с „Бо се страхува“, а именно – усещането за мащаб и концептуална наситеност. В случая на „Едингтън“ обаче то не се превръща непременно в източник на дразнение, защото филмът не се занимава с персоналните неврози и страхове на някакво безлично мамино синче, а се старае да диагностицира и окарикатури безбройните проблеми, пороци и безумия на съвременното американско общество. Същевременно социалният аспект на продукцията е нож с две остриета, тъй като, колкото и да е забавен сардоничният подход на Астер към темата, критичните наблюдения, които режисьорът прави, са в дълбочина ако не несъществени, то поне лишени от всякаква оригиналност и/или проницателност (непростим недостатък за сатирична творба с подобен замах).

С други думи, „Едингтън“ не ни казва нищо, което вече не знаем. Нито е тайна, че американците са станали по-радикални, параноични и поляризирани през последните няколко години, нито е някакво откровение, че идеологическите щампи и на републиканците, и на демократите основно прикриват липсата на реална, позитивна визия за бъдещето на страната (а и на света). Единственото, за което Астер може да бъде похвален, е, че отказва да заеме недвусмислена позиция в т.нар. „културни войни“ в САЩ, въпреки че решението му язвително да се гаври с всички „поравно“, може да бъде разчетено и като своеобразен вид надменно морализаторстване. В крайна сметка фикционалният град Едингтън, на който е посветен филмът, представлява умален, абсурдистки макет на американската действителност, който позволява на режисьора да заема съмнителната позиция на строг, но справедлив съдник, подиграващ се отвисоко на своите сънародници. Така, изживявайки се като дързък творец паресиаст, Астер решава да се изкаже по всички въпроси – от ковид пандемията до трагичното убийство на Джордж Флойд и последвалите масови протести на Black Lives Matter и Антифа.

Иначе казано, режисьорът очевидно има самочувствието, че може да дефинира и обясни значението на един от най-болезнените, противоречиви и травматични периоди в близкото минало на Щатите и света. Нелека задача, особено за филм, който едновременно с това непрестанно ни залива и с най-разнообразни саркастични наблюдения и по теми като култа към оръжията в САЩ, бума на конспиративни теории (и фалшивите новини), растящото влияние на „силициевата технокрация“ и много други. Когато човек се опитва да „каже всичко“, неизбежно рискува да не каже нищо. Може би не точно това се случва с „Едингтън“, защото тук все пак „има кино“ (или поне стил, техника и мисъл). Същевременно не бива да се дава безвъпросен картбланш на един филм да ни убеди, че е ценен и дълбок само защото е лъскав, амбициозен и провокативен. Истинското изкуство няма нужда да вика, за да бъде чуто.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.