Възможно ли е да изпиташ удовлетворение от двучасовия портрет на личност, която намираш за одиозна? Способен ли е даровит екип да изкара нещо достойно ако не за симпатия, то поне за замисляне от биографията на човек, основал националболшевишка партия и смятащ Европа за „стара кучка“? Има ли приемливо обяснение за прословутата сцена от документалния „Сръбска епика“ на Павел Павликовски, в която руски поет блажено слуша Радован Караджич да цитира собствената си поезия на хълмовете край Сараево, а после стреля с картечница по обсадения град? Ако съдя по новия филм на Кирил Серебренников – не, не и не.

Едуард Савенко, познат под псевдонима Лимонов (от „лимонка“), се ражда през 1943 г. в Дзержинск, в ранните си години живее в Харков, а после – в Москва, Ню Йорк, Париж и пак в Русия, след края на Студената война. Филмът (който – с облекчение научих – не е инициатива на Серебренников, а поръчка от италианския му продуцент) тръгва от ранната младост на Лимонов. Надникваме в различни видове физически труд, с които от юноша се занимава в Харков, в първата му московска слава (на шивач на дънки) и в първите опити да бъде публикуван (неуспешни). Повествованието потича по-плътно от средата на 70-те в Щатите – най-нюансиран там е разривът със съпругата му, разкрепостената красавица Лена; най-куриозно непасващи на образа, който си гради, изглеждат спонтанният му секс с чернокож бездомник и „стажът“ като иконом на американски богаташ. Следващото десетилетие, вече в Париж, е дадено – с помощта на анимация и песен – в две-три забързани илюстративни минути, в стилистиката на музикален клип. Финалната права са 90-те и началото на новото хилядолетие в Москва – тук е зачекнато краткото вкарване на Лимонов в затвора, но са пропуснати „дружеските му визити“ във воюващи региони (Югославия, Грузия, Приднестровието). Обстоятелството, че е приветствал анексията на Крим и войната в Донбас, е споменато във финален надпис.

Снимките на „Лимонов, балада за Едичка“ започват в Русия, но завършват в Рига – по очевидни причини както режисьорът, така и сънародниците му от екипа сега не живеят в родината си. В главната роля е Бен Уишоу, напълно отърсен от човечността на най-известния си персонаж до момента – преуморения гинеколог от сериала This Is Going to Hurt. Неговият кльощав, грозноват Лимонов е същевременно и неуверен, и самонадеян. Останалите действащи лица, с изключение донякъде на Лена (Виктория Мирошниченко от „Върлина“), сякаш нямат особено значение. Поради това, че продукцията е международна, а централният изпълнител – британец, всички говорят на английски, обаче с не чак комичен, но натрапчив руски акцент.

Серебренников уточни, че неговият Едичка е тройно съчинен образ: сценарият е изведен с помощта на Павел Павликовски и Бен Хопкинс от роман на Еманюел Карер, който на свой ред черпи вдъхновение от „лирическия аз“ в творчеството на Лимонов и по-специално от фикционализирания му мемоар „Това съм аз – Едичка!“ (писан в Щатите, но излязъл във Франция през 1979 г. и превърнал го в модно явление). Още в първите му две страници авторът успява да спомене члена си, портрета на Мао Дзъдун на стената и факта, че живее от социални помощи и не възнамерява да им бачка на задръстените американци: „имам скъп бял костюм и изтънчена нервна система“. Неизбежно е филмът да отрази този нрав и вкус. С тази разлика, че режисьорът му е твърде талантлив, че да представи досадните бунтове по досаден начин.

Разказът на Серебренников е шикозно изпълнен, с характерната за него „жива“ сценография с преобразяващ се декор, кипящи масовки, красиви атмосфери (дори когато са от грозни места), многозначителни графити и лозунги, кадри-картини и изненадващи ракурси; с ярък саундтрак; с периодични къси отклонения от „реалните“ събития към фантазийни такива. И неслучайно „Лимонов“ е заявен като балада – дума, която идва от „танц“... Така или иначе, главният герой се провижда отдолу: нагъл, зависим от вниманието на другите, посветен изключително на собственото си удоволствие, непознаващ уважението, дрогиран от себе си. Бесовете му сякаш се хранят от скуката в душата му, а в легендата му е трудно да се повярва, както се изразиха в един текст по повод смъртта му през 2020-а.

Не мисля, че Лимонов заслужава Серебренников, но ей на̀. И Менгеле не го заслужава, а следващият филм на руснака е за него.

В конкурса тази година влезе още една биографична история за нарцисист, нуждата от която не разбирам съвсем: „Стажантът“ (The Apprentice, по едноименното риалити, водено 11 години от Доналд Тръмп), първи американски филм на датчанина Али Абаси. Историята за младия Тръмп (Себастиан Стан), който попива безскрупулност от взелия го под крилото си адвокат Рой Кон („атакувай, отричай, не се признавай за победен!“), за съжаление, не блести с интересната опаковка на „Лимонов“, макар Мария Бакалова в ролята на неочаквано симпатична Ивана Тръмп да заслужава споменаване.

На пресконференцията си във Фестивалния дворец Кирил Серебренников вдигна снимка и отвори дума за току-що започналия в Русия процес срещу театралната режисьорка Женя Беркович, негова ученичка, и драматуржката Света Петрийчук, които са лишени от свобода от май 2023-а, а сега биват съдени за тероризъм заради една пиеса – „страхотни момичета, които не са направили нищо лошо, а са в затвора по съвършено измислени, чудовищни обвинения!“. Само преди няколко години колегите на Серебренников, дошли да представят „Лято“, протестираха срещу домашния му арест по скалъпено обвинение за финансова измама, докато в Русия Лимонов го наричаше „крадец“. Светът се мени, а Кан си остава добра трибуна не само за киното.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”