"Не се е случило, ако не е заснето” — казва един от героите, докато записва околните събития с дигиталния си часовник.
Какво по-добро оправдание на киното? То случва онова, което не е видяно, отнася го от мястото му, било то държава или ум, и го случва другаде, в далечни държави и умове, за да узнаят и те за съществуването на другия, да поставят неговите радости, болки и особености до своите, да почувстват себе си по-малки от света и да извлекат уроци от чуждите грешки и геройства.
Дори цели революции понякога остават нечути, следователно неслучили се, ако не се появи някой, който да разкаже, и някой, който да слуша. През юни 2013 г. например, докато аз съм бъркал сладко от череши, може би, или пък съм бил на някой от протестите срещу правителството на Орешарски, в Кайро са се случвали други протести, които Мохамед Диаб, пряк участник в тях, се е заел да разкаже.
Въпреки че Диаб е взел амбициозното решение разказът за нещо толкова голямо, сложно и продължително като Египетската революция да обхване едва два-три дни време и още по-смелото решение през целия филм камерата да не излиза от затвореното ремарке на военен камион, в “Сблъсък” е постигната изключителна динамика на разказването и действието се поддържа непрекъснато от интересни диалози, запомнящи се персонажи, променящо се темпо, силен звуков дизайн, внушителни екшън сцени.
Чрез характерите, които се сблъскват във вътрешността на камиона, и гледките, които се разкриват през прозорците му, Мохамед Диаб излага своя коментар върху причините за избухването, особеностите на протичането и обстоятелствата, довели до провала на революцията. Първоначално в ремаркето са затворени двама чуждестранни журналисти, а след тях — няколко мирно протестиращи революционери, които призовават за разбирателство между военни и цивилни, но по погрешка са взети за активисти от партията Мюсюлманско братство, срещу която армията воюва. Не след дълго в камиона са тикнати и истински членове на Мюсюлманско братство, заедно с няколко нечленуващи симпатизанти. Ненавистта между двете въстанически групи веднага избива, както и напрежението между тях и войниците отвън. Така в клаустрофобичното пространство на ремаркето се заформя война с умалени версии на всички елементи от революцията — типажи, идеологии, взаимодействия. Дребните отношения в камиона говорят за големите отношения извън камиона: членовете на Мюсюлманско братство ненавиждат армията и революционерите, защото те свалят президента им; армията и революционерите ненавиждат членовете на Мюсюлманско братство, защото президентът им разделя нацията; и всички мразят журналистите, защото са “изменници”, които изопачават истината.
Конфликтите между всички тези персонажи секват, когато генералът ги заплашва, че ще ги застреля, ако продължат да се дърлят. От този момент нататък камионът се превръща в ничия земя, отделно пространство, което е загрижено за собственото си оцеляване насред гърмящия свят навън. Принудени да взаимодействат и да си помагат, постепенно хората показват все повече различни свои страни и отношенията им излизат от елементарното противопоставяне на идеологични врагове. Началното усещане за претъпкано ремарке (засилено от динамичен монтаж, силни хаотични звуци и свръхблизки кадри) преминава в усещане за спокойствие и широта. Първосигналното разединение заради политическа принадлежност постепенно бива заместенo от обединение заради човещинки като ходене по нужда, жажда, домашни любимци, футбол, болки, песни… Политическото се разпуква и изпод него изниква човешкото — по-многопланово, по-кротко и по-грижливо. Дигиталният часовник се включва отново, но този път за да заснеме не стълкновение, а смях, като в домашен клип — новинарският режим, който политизира всичко, е изключен. И така неусетно в тясното ремарке се извършва истинската революция. Както казва Диаб в едно интервю, “за това става въпрос във филма — не можеш да разбереш някого, докато не си го разбрал напълно”. Този, който ти прилича на убиец, всъщност излиза нежна душа, която тъжи за кучето си. Става въпрос и за това, “да видиш как някой може да се превърне в убиец или как един полицай може да е толкова жесток”. Да видиш човека зад новината.
След като минава през какви ли не места и перипетии, сблъсква се с външни атаки от всички страни (революционери, военни, Мюсюлманско братство), оцелява през няколко кръвопролитни сражения и сменя няколко шофьори, камионът, подкаран от познат на част от затворниците, попада на пълчище подивели протестиращи. Не ни става съвсем ясно към коя група се числят те, виждаме само, че не питат какви са тези в ремаркето, а направо се нахвърлят. Камионът е прекатурен, а бронираната врата най-после е разбита. В тази ситуация излизането от ничията земя на ремаркето явно би било пагубно. Насред суматохата, злобните крясъци и нахлуващите ръце затворниците се втурват да затворят вратата и да затворят войната.