Fiume o morte! e напълно заслужилият носител на тазгодишната награда на Европейската филмова академия за документален филм. Разбира се, че големите награди винаги се дават ако не с политическа мотивация, то поне с оглед на политическия контекст. От значение е, че филмът засяга темата за войната, при това как изглежда войната във въображението на хората, още повече на европейците от началото на 20. век.  Интересно е да се види колко различно са мислели тогава за нея нашите предци; от една страна, тяхното може да ни се струва наивно, но от друга страна, тъкмо ние сме наивниците. Сега, когато военни конфликти чукат на всички порти на Европа и искат нейното все по-дейно въвличане, да се обърне внимание на такъв филм, е със сигурност удачно.

Няма как да ви се размине, ако направите каквото режисьорът Игор Безинович си е позволил във филма Fiume o morte!, освен ако и вие не го правите в родния си град. Но дори и така няма гаранция, защото аз не мога да си представя как някой софиянец ще може спокойно да направи възстановка на влизането на маршал Толбухин в София например. Жителите на Риека обаче са изтърпели Игор Безинович да заснеме пълнометражен документален филм с мащабна възстановка на събитията от 1919 – 1920 г., когато според хърватските учебници по история градът е бил окупиран от италианските фашисти. И не само са го изтърпели, ами мнозина от тях участват във филма му.

Режисьорът обикаля главната улица с камера и разпитва хората какво знаят за Габриеле д'Анунцио: героя от Първата световна война, аристократа, прелъстителя, комарджията, кокаиновия крал на италианския литературен авангард, вдъхновителя на фашистката естетика. Д'Анунцио, който през септември 1919 г. решава, че войната още не е свършила за него: ако Италия не може да си вземе Фиуме (италианското име на Риека), тогава той ще го вземе за Италия. Онези, които изобщо са чували за нещо за Д'Анунцио, знаят, че е „фашист“ и „ментално болен“. Риека не е етнически същият град като Фиуме. Днес мнозинството жители са хървати, а малкото останали с италиански корени говорят местния италиански диалект (fiumano) само вкъщи с бабите си. По фасадите на някои стари сгради могат да се открият неизтрити надписи на италиански. И понеже повечето стари сгради са си на мястото, на Безинович му хрумва идеята да организира подробна възстановка на триумфалното влизане и едногодишното управление на Д'Анунцио с участието на местни мъже, които среща на улицата.

Струва ми се, че от всички видове документални филми – поне от онези, които аз съм гледал – историческите са най-трудни за правене. Особено когато нямаш сериозен бюджет, се оказваш принуден да правиш пауърпойнт презентация. Дори филмът да е добре финансиран, как точно правиш документалистика за минали събития, без да изпаднеш до положението да документираш документи? Игор Безинович е подходил, като е използвал смесица от модерни похвати, за да реши този проблем, правейки нещо като перформативен документален филм, в който не само се инсценират събития, но и самата инсценировка е важна част от филма. Мнозина са почитателите на „S-21: Машината за убиване на червените кхмери“ (2003) и „Акт на убийство“ (2012). Във Fiume o morte! Безинович е успял обаче да покаже, че похватът далеч не е изчерпан с блестящи примери, защото двете реалности – историята и нейната инсценировка – могат да разговарят помежду си различно във всеки филм.

Тук диалогът между събитието и възстановката е много интересен, защото за зрителя скоро става ясно, че самата авантюра на Д'Анунцио с превземането и управлението на Фиуме е била всъщност една огромна кинопродукция, в която той е режисьор и главен актьор. Именно след Първата световна война киното се масовизира и придобива статус на най-мощното оръжие в популярната култура. Достойно за завиждане е, че Д'Анунцио в 50-те години на живота си, след като вече е общопризнат литературен гений, успява тепърва да стане пионер в авиацията по време на войната, а и в киноизкуството непосредствено след това. Сто осемдесет и шест души, с колкото той превзема Фиуме през декември 1919 г., представлява един среден към голям екип за днешна филмова продукция. През следващата една година хиляди младежи от Италия също се прехвърлят във Фиуме, за да участват в масовката на филма на Д'Анунцио. Историята, която разказват многобройните снимки и филми на шествия, маршове и спортни игри е за един млад и смел народ, който се опълчва на международното положение и дори на собствената си държава, за да покаже на целия свят, че Италия е жизнена и непримирима. Реалността на терен е, че Италия се отрича от тях и им налага блокада, а те и без това не се справят много добре с управлението на града.

Не само хитро, но и весело е решението на Игор Безинович да не каства един определен актьор за ролята на италианския авантюрист, а вместо това да облече дузини гологлави петдесетгодишни мъже от Риека да го играят в различните сцени. Самият Габриеле д'Анунцио, който е разкрачен между 19. и 20. век, е точно този чувствен типаж, който иска да опита от всичко и да живее много различни животи. Без да се съмняваме в неговата храброст, трябва да отбележим, че той в края на краищата не избира да умре във Фиуме на „Кървавата Коледа“, когато италианското правителство най-сетне се решава да изпрати армия и да пукне мехура на романтичната му илюзия. За него ролята на вожд е просто едно превъплъщение, голяма роля за голям актьор.

В много отзиви за този филм се среща снизходителното (според мен) обяснение, че той е „смразяващо предупреждение“ как разочаровани млади мъже може да се подведат по опасни идеи с гибелни последици. Да, може. А може също и да умрат от рак в леглата си. За мен филмът показва шеметната сила на седмото изкуство в неговия най-суров и най-витален период. Безинович реконструира с хумор, но и със старание, кадър по кадър, целия киноспектакъл, който Д'Анунцио е режисирал с непрекъсната импровизация. Естетическото внушение на Д'Анунцио e, че целият живот е импровизация – и че господството на държавите и международните организации върху нас се поддържа най-често с блъф. Ако направиш нещо, което изобщо очакват, блъфът им се разкрива и те също трябва да импровизират, но не могат да се сравняват с истинския артист. 

Ясно е, че писателят Д'Анунцио не е военнооперативният гений зад тази авантюра. Мозъкът и мускулите на операцията са типажи като Джовани Хост-Вентури и Гуидо Келер, неговите съратници, с които заминава и които после се вливат в режима на Мусолини. Но това не означава, че Габриеле д'Анунцио е просто лице или параван, както наричаме в днешно време незначителните политици. Това е все едно да кажем, че режисьорът е само лицето на филма, защото не се занимава с нито едно конкретно звено. Напротив, той е бил навярно единствената толкова магнетична фигура, способна да канализира енергията на хората. Със своя ексцентризъм и импровизация той непрестанно е отварял възможности за хората около себе си да реализират своите заложби и да изпълнят своята съдба; не е случайно, че толкова много са искали просто да бъдат там, където е той. Д'Анунцио е бил всичко, което Мусолини е мечтал да бъде – артист на властта. Дучето е взел тъкмо от него химна Джовинеца и после репликира подвига му, като присъединява Фиуме, което Италия губи отново едва след края на Втората световна война. В известен смисъл Мусолини се опитва да влезе в шаблона на същата роля, която в пилотния епизод на италианския фашизъм се играе от Д'Анунцио. С известно раздразнение и завист той е искал да докаже, че може да бъде „реалистичният Д'Анунцио“. В този ред на мисли, струва ми се, че с Fiumi o morte! Игор Безинович е разбрал личността на Габриеле д'Анунцио по-добре от Бенито Мусолини.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.