„Сибир“ е провокативен експеримент, последователно и безпардонно заиграващ се с границите на добрия вкус и киноезика. Сюрреалистичният колаж от онирични сцени, изпълнени с деформирани, саморазкъсващи се, „тлеещи“ тела не остави публиката в Берлин безразлична. Немалко хора си излязоха по време на премиерата, но овациите, които режисьорът Ейбъл Ферара обра след края на прожекцията, показват, че има място (и дори глад) за творчески ексцес отвъд лустросаните, внимателно калкулирани проекти на повечето от останалите участници в конкурсната програма на фестивала. Въпреки че „Сибир“ видимо поляризира публиката на „Берлинале”, това не отнема от факта, че филмът успява точно толкова, колкото и се проваля в опита си да представи цялостен и органичен, поетично-асоциативен наратив, чиито амбиции са ако не открито мегаломански, то поне нагарчащо самонадеяни и радикални.

Ферара се стреми да покаже как киното би могло да се трансформира в медиум, способен да представи абстрактния и хаотичен живот на душата, която е непрекъснато „разпъвана“ от спомени и сънища – от собствените си „бесове“. За целта той ни предлага юнгиански поток на (под)съзнанието, който се разгръща „в главата“ на неговото алтер его Клинт – застаряващ мъж, стопанисващ малка къща с бар някъде в Сибир. Въпросният изолиран от света персонаж се опитва да намери в снежната пустош спасение или по-скоро убежище от смъртта, която е нещо като негова постоянна житейска спътница. В този смисъл Сибир се явява алегория на отстраненото и застинало душевно пространство, в което Клинт се лъже, че е намерил покой, след като е абдикирал от активната си роля в живота на хората, които е обичал.

Подобно бягство обаче се оказва невъзможно, когато призраците от миналото му започват да обсаждат скромната му „северна крепост“. Тогава Клинт осъзнава, че трябва да впрегне шейната си с хъскита и да потегли на авантюристично пътешествие към самия себе си, за да се изправи срещу страховете от спомените си и по този начин да победи смъртта. Неговите „вътрешни маршрути“ ще го преведат през пустини, гори и пещери, като накрая ще му се наложи да избяга (насърчен от двама черни магьосници) от собственото си рационалистично и егоцентрично разбиране за света. В светлината на новопридобитото си езотерично (само)познание, Клинт изпада в екстатичен танц малко преди финала на филма, като по този начин побеждава смъртта с помощта на ницшеанско утвърждаване на живота в стил amor fati („Тъй рече Заратустра“ е дори директно цитирана в диалога).

Цялото това преднамерено абсурдно и трудно поддаващо се на описание приключение започва със стряскаща сцена, в която със смяната на кадъра сънят се превръща в кошмар без никакво предупреждение. Клинт бива нападнат от мечка, която се оказва, че живее в мазето му – в дебрите на несъзнателното. Значението на това събитие, както и на всички останали във филма, е крайно алегорично (а и най-вероятно - твърде персонално), но за щастие, Ферара съзнателно или не редуцира всички образи до техните архетипи, тъй че при по-внимателен и щедър прочит се оказва донякъде възможно да се удържи реконструирането на някакъв що-годе смислен концептуален разказ. По този начин мечката се оказва метафора за съпругата на Клинт, която пък от своя страна олицетворява, както всички други жени в „Сибир“, един от многото аспекти на „женското начало“ като цяло.

В същото време заради тази натрапчива употреба на екзистенциални и психологически архетипи (и теми клишета), като бащата, майката, смъртта и живота, е трудно да се даде ясен отговор за какво всъщност става дума във филма, тъй като на теория той се опитва с поетични средства да „всеобеме“ целостта на човешкия опит. Ако направим сравнение с друга подобна кинотворба в същия (или поне в сходен) „жанр“ – „Орфей“ на Кокто, ще видим, че все пак може да се изгради сюрреално-алегорична история, която, за разлика от „Сибир“, успешно удържа най-посредствената възможна интерпретативна позиция, а именно: „Този филм е за всичко“.

Същевременно обаче свободата (и нахалството), с която Ферара си позволява да се впусне в подобен „отблъскващо“ всеобхватен проект, има своя ирационален чар. Истината е, че е освежаващо да се види на големия екран филм, който представлява абсолютно „нецензурираната“ и автентична творческа визия на своя автор, който на всичкото отгоре е едно от най-знаковите имена на съвременния алтернативен киноканон. В този смисъл Ферара наистина не е случаен режисьор и „Сибир“ е изпълнен с болезнено лични сцени, изригващи в съзнанието на зрителя с целия си радиоактивен арсенал от трансгресивни емоции – опоетизирани натуралистични сблъсъци с „проклетия“, до болка познат ни от руската класика, въпрос за смъртта.