Антония Милчева като режисьорка и сценаристка твърдо следва афинитета си към краткото кино. С пет къси филмови произведения тя вече успя да вземе награда в Сараево, приза „Джеймисън“ на „София Филм Фест“, и сега и „Златна роза“ на последния фестивал на българското кино във Варна. Поначало кратките филми не са на възможно най-голяма почит у нас, но често сред тях се намират попадения, заслужаващи повече внимание.
Още в „Крило на дракон“ Милчева внушаваше респект с дълбокия си и нюансиран интерес към сърдити хора с претенции към света и близките си, но достатъчно култивирани и чувствителни, за да воюват за своето.
Новият ѝ филм „Празник“ отново обема онези семейни, житейски, празнични ритуали, в които повечето герои стискат зъби, други скърцат с тях на поразия. Режисьорката се интересува от лъжата и лицемерието във всеки наш дом, всяко семейство, всеки празник. Тя си избира за герои хора със съвест и чувствителност, посгърчени от хватката на момента и ситуацията дотам, че да преразгледат приоритетите, пък и критериите си.
На първи план е деликатен, свестен и принципен човек, затрупан с обстоятелствата на живота и провокациите на околните, идващи като проява на върховна неблагодарност на съдбата. Но приятели и неприятели могат да менят местата си, а героите на Антония Милчева не са безгласни, умеят да бъдат хапливи и устати.
Действието се развива навръх Нова година. Млада жена с гъста коса е подготвила прекалено скъп подарък за мъж, който отменя тяхната среща по телефона. Тя се оказва в своята квартира с неочаквано нахлули две нейни приятелки с техните половинки. Явно мъжът на едната е бивша тръпка на главната героиня и през целия филм ще ни следва тяхната преглътната близост. Но всички са принудени да пазят тишина на бебе, родено в парижки предградия от едната, благословена отвсякъде двойка. Пристигналите не спестяват критиките, напътствията и съчувствията си към домакинята, а нейните проблеми се простират доста отвъд любовната ѝ драма и нуждата да върне скъпия подарък.
Съветите от околните към героинята рядко са приятелски и по-често са ехидни и хапливи, а обобщенията, които те правят за нея, са по-красноречиви от поведението и скромното ѝ присъствие. Изоставена и унизена, тя умее да брани нещата, на които държи в средата, в която по неволя ѝ се налага да посрещне празника. Насреща си пък има две семейства със своите не по-малко дълбоки неудовлетворености.
Ежедневните проблеми, екзистенциалните, битовите, семейните и приятелските се оплитат във възел, в който всеки ще покаже колко струва и за какво се бори. Диалогът опитва да ни предразположи към възприемане на недостатъците на героите, но за съжаление, по-скоро отблъсква зрителя от всеки от тях. Към края вече окончателно се прокрадва безразличието към случващото се на екрана.
„Празник“ завършва с дунавско хоро, което обединява персонажите, сваля напрежението и е по-скоро лесно драматургично решение за завършек на всичко. Колективни и индивидуални стереотипи се смесват, житейски грешки остават на заден план, за да се прослави животът, хората и техните недостатъци като повод за близост.
Иначе режисьорката притежава усет за драматично, елегично и комично, умее да намира чисти по сърце героини, на които не прощава нищо, но им дава думата съвсем добросърдечно. Актьорският състав е ненатрапчиво подбран, а скромните интериори и умърлушената празнична украса са ни добре познати от софийското битие.
„Крило на дракон“ обаче остава в съзнанието като по-чувствения и автентичен филм на Милчева, докато тук обречеността на героинята горчи някак по-дребнаво. Донякъде недоочертани идват и персонажите около главната героиня. Тя ги категоризира с поведението си спрямо тях, но това не е достатъчно, за да придобият образите им плътност. Знаем, че е трудно, изисква майсторство и опит, но пък носи нюанса на пълната сполука.
Ако си намерил главния си герой подходящо, с цялата му амалгама от прикрити чувства, даже с показно смелата липса на лицемерие - за пълния успех и зрялост е нужна още една крачка, още една стъпка, още едно крило, както беше и в „Крило на дракон“ преди няколко години.
