Преди петнайсетина години читател на „Файненшъл Таймс“ от Полша беше написал писмо до редакцията, в което саркастично предлагаше да разнообразят набора си от снимки, с които илюстрират материалите за страната му, неизменно показващи луксозни лимузини, минаващи покрай окаяни старци, които просят пред олющени фасади на сталинистки сгради. В сходен дух можем да помолим режисьорите и сценаристите, работещи със съвременни български сюжети, да спрат да се фиксират или върху етнографски кич (характерен за другия филм с българско участие и тема, носител на „Сребърна мечка“ от тазгодишното Берлинале „Нина Роза“), или споменатата в началото посткомунистическа неугледност.

В „Лъст“ има мизерни битови и канцеларски интериори, има и хотелската стерилност и те са в унисон с вътрешната пустота и душевна стегнатост на главната героиня Лилиан. Осветлението, безмилостно и луминесцентно, също загатва за безлюбовното ѝ самоусещане и изолираност, натам водят и дрехите ѝ, подобни на униформа, която хем я отделя и служи като броня, хем я стяга и ограничава. Лилиан не работи какво да е, тя е психоложка в нюйоркски мъжки затвор със строг режим и това вероятно има отношение към личността ѝ, макар че спокойно можеше да работи и във финансовата сфера. Там сигурно щеше да понесе същите професионални деформации. Даже една от началните сцени, в които млад затворник ѝ крещи, че е извадила късмет, че не са в една и съща стая, инак би я пребил, щеше да е също толкова възможна. Лилиан гледа сцената на екрана на лаптопа си и общува онлайн с пациентите си, както и с всички останали, индиректно, по телефон, през стъкло, през гише, без допир и контакт. Оттам навръзваме и заглавието на филма, любопитната дума „лъст“, която по една случайност значи едно и също на различни езици, в това число славянски, германски и скандинавски. И като че ли на всички езици има колебание между по-старото тълкуване на думата в стил: „Не спирай ме хищно-разголена, рабиньо на жадната плът!“ („Лъст“, Д. Дебелянов), или като металическия режещ глас на Иги Поп, който пее за жажда за живот под заразяващ барабанен ритъм в жизнеутвърждаващата Lust for Life. „Лъст“ има донякъде жизнеутвърждаващ финал, но през другото време е мрачен, тягостен и потискащ филм.

Историята на Лилиан e предадена пределно пестеливо, почти елиптично, без подробности, без реквизит или психоанализиране. Една история за липса, разказана честно и оголено, с интервали, в които можем да допускаме и дописваме, и да си обясняваме по един или друг начин негръмналата пушка, питона или хирургично проведената мастурбация на случаен чичко.

При целия риск от генерализация, малко е тъжно, когато съвременното кино се обръща към българска тема или през фолклорен кич и идеализация на селото, или през мрачни и потискащи сюжети за безнадеждна действителност, вадеща долни инстинкти и постъпки.

В скандинавската митология бог Один виси 9 дни и 9 нощи от световното дърво, за да добие руните, сиреч Словото/Логоса. Лилиан увисва, овързана с въжета в японската техника шибари. Допускаме, че не е висяла 9 дни и нощи, но в изпитанието намира тялото си и го усеща (преди това е казала, че „не си усеща тялото“). Защо в крайното си изтощение тя произнася „Отче наш“, е един от онези моменти, които са оставени на интерпретацията на зрителите. Историята е на съвременна, търсеща себе си жена, която обаче като че ли се намира през телесността си и през патриархалното (според патриархалното клише жената е телесност и чувство, мъжът – дух, разум и смисъл). Оказва се, че бащинското, макар и липсвало в живота ѝ, я е оформяло. Лилиан е нежелана дъщеря на мистериозен мъж, пада му се единствена наследница и всъщност висенето и връзването буквално създават връзката между тях, шибарито е реалното наследство, което покойникът ѝ завещава, а не толкова мизерния апартамент, който тя накрая все пак решава да приеме (и да му плати данъците).

На висенето малко му липсва контекст. Теоретично овързването и обездвижването ѝ помагат да пусне самоконтрола, с който се самооковава и обезчувствява, но японската техника малко остава като екзотична хрумка, чрез шибари тя успява хем да прости и да приеме, хем да си прости и да се приеме, само че всичко това пак по-скоро си го обясняваме, отколкото да го видим или почувстваме. Висенето не се откроява като продължителен процес насред и бездруго бавния ритъм на филма, не му е отделено повече време, отколкото на говорене по телефона или диалози със служители. Допускаме, че със същия успех героинята можеше да осинови бездомно животно или да преживее просветление, съзерцавайки някоя от скулптурите, оставени от бащата в мръсния, полупразен апартамент.

Ритъмът е на ръба на разпада, героите водят диалози така, както никой не говори – произнасят думите с огромни паузи, които навеждат на мисълта, че иде реч за нещо дълбокомислено или символично. Има я идеята за обществените очаквания – служители в администрацията и в моргата хвалят героинята, че изплаща синовния си дълг, правейки постъпки да погребе бащата, на свой ред се оказва, че той е лъгал близките си за несъществуваща грижа към момичето, плащал му бил уроци по музика и го издържал, докато учи, но тази линия – за очакванията и представите на другите – остава да виси без разрешение. В целия филм има дисбаланс между лаконично поднесени мотиви и минаване в обяснителен, ако не и свръхобяснителен режим.

Необосновано изглежда решението на два пъти да ни се покаже шестмесечният труп на бащата, почернял от стоене в хладилна камера, извън шоковия ефект, който да ни изпрати във философски размисъл за преходността на битието.

От „Лъст“ лъха на сериозност и отдаденост. Допускаме, че филмът е адски важен за режисьорката и сценаристка Ралица Петрова и за водещата актриса Снежанка Михайлова, както и за целия екип – личи им, че са „заложили кожата си“ в проекта, но като че ли затъвайки в работа, са забравили за зрителя и са го поизгубили. Накрая в публиката остава усещане за нещо лично, съкровено и самодостатъчно за авторите, което е почти неприлично да гледаш.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.