ОТ ЛЕДОВЕТЕ В ОТНОШЕНИЯТА КЪМ ДОВЕРИЕТО НА ЗРИТЕЛИТЕ


от
на г.

ОТ ЛЕДОВЕТЕ В ОТНОШЕНИЯТА КЪМ ДОВЕРИЕТО НА ЗРИТЕЛИТЕ

Неотдавна на българския кинонебосклон се появиха два игрални филма – „Ага“ (2018) на Милко Лазаров и „Писма от Антарктида“ (2019) на Станислав Дончев. Първият стана един от най-честите гости на наши и международни фестивали, обра и много награди, вторият е с все още скромни постижения (количествено), но има шанс да си пробие път.

Защо и как те завладяха наша и чужда публика, случайни ли са техните постижения – все въпроси, които ми се въртят в главата и на които се опитвам да си отговоря чрез този съпоставителен анализ между двата филма, толкова различни и толкова близки.

Бях пряк свидетел на успеха на дебюта на Милко Лазаров „Отчуждение“ на кинофестивала във Венеция (2013). Наградите там безспорно му отвориха път към световните екрани, но и доверие на чужди продуценти за следващия му филм. Милко не бързаше, искаше да е сигурен в сценария, който предложи на много места за финансиране. В „Ага“ става дума за семейство, опитващо се да оцелее физически в трудните жизнени условия на Сибир и да се примири (или не?) със своята вътрешна драма по напусналата ги и заминала в града дъщеря. Получи се копродукция между България, Франция и Германия. Това е важно за разпространението и успеха на всеки филм.

Дали той ще привлече, или усъмни зрителя, зависи още от заглавието. Първоначалното на „Ага“ беше „Нанук“, което неизбежно отправя към знаменития „Нанук от Севера“ (1922) на Робърт Флаерти. Скоро Милко Лазаров и съсценариста Симеон Венциславов се отказат от него, за да избегнат сравнението и асоциацията с документалния американски филм, а и да търсят своя път към успеха. Нанук остана само името на бащата. Озаглавиха филма със собственото име Ага – на героинята, която се появява само за минути в края му, но осмисля през останалото време живота на своите родители. Така мястото на действието може да бъде навсякъде, посланията на бъдещия филм – универсални.

Режисьорът Станислав Дончев няма зад гърба си нито предишни международни награди, нито чуждестранни копродуценти като Милко Лазаров. Той тръгва от нищото.

За разлика от „Ага“, „Писма от Антарктида“ заявява мястото на действието още в заглавието си, вероятно за да привлече любопитни зрители, заинтересовани от нещо необичайно. После се оказва, че леденият континент е само фон за една семейна трагедия, в която 33-годишната майка „праща“ в Антарктида починалия си нелепо в катастрофа съпруг, за да скрие истината от 8-годишния им син. Тази уловка на сценаристите Теодора Маркова, Георги Иванов и Невена Кертова проработва добре за успеха на филма.

И в двата филма историите са измислени, но сценариите им се позовават и на истински факти.

Милко Лазаров познава и се опира на изследванията на създателя на визуалната антропология професор Асен Баликси, на когото изказва благодарности в многобройните си интервюта, че му е помогнал за достоверността на средата, в която потопява героите си.

Станислав Дончев започва филма си с документални кадри, заснети от оператора Румен Василев на Антарктида, на българската експедиция до остров Ливингстън, и дирекно показва ръководителя на полярниците професор Христо Пимпирев, който освен консултант играе много сполучливо себе си. Какво по-истинско начало от това, за да привлечеш и насочиш вниманието на зрителя, жаден за приключения. В хода на разказа документът и измислицата ще се кръстосат успешно още няколко пъти.

И така, изненадващо на очакванията, филмът с женско име ще се развива изцяло сред студовете на Якутия, докато този с Антарктида в заглавието си ще е потопен в по-голямата си част в София.

Мястото на действието предопределя много от достойнствата на двата филма.

„Ага“ е камерна творба, обглежда само Нанук (Михаил Апросимов) и Седна (Феодосия Иванова), потопени в безкрайна зима и мраз. Студът е стопен от нежността на обичащите се и помагащи си съпрузи. Сибир е място за уединение, за екстремна ситуация, в която трябва да се оцелее. За дъщерята Ага (Галина Тихонова) е немислимо да остане в тази пустош, за родителите ѝ е немислимо да отидат в града при нея. Пространствата им са провиположни, мечтите - разнопосочни. „Ага“ безспорно допада на естетически извисения и образован зрител, който разгадава (или поне се опитва) многобройните символи – животни, предмети, ритуали, с които Милко Лазаров обсипва филма си. Няма нищо случайно за режисьора, който многократно признава „естетиката преди всичко“ и не обслужва разсеяна публика, а само свикналата да разсъждава.

В студената и за малко да бъде отнесена от вятъра юрта на Нанук и Седна е по-топло и уютно от модерно обзаведения и подреден апартамент в столицата, обитаван от очната лекарка Диана (Ирмена Чичикова) и нейния 8-годишен син Николай (Симеон Ангелов) в „Писма от Антарктида“. Родителите на Ага са в шейна, Диана кара кола в лудницата на София. Ага и брат ѝ са били омагьосани от приказките на баща им за елени и животни, Ники не откъсва очи от компютъра. Малкият транзистор е единственото „модерно“ средство в юртата, мобилният телефон властва в апартамента. В чистото небе на Якутия се виждат следи от самолети, хеликоптер, моторната шейна на сина на Нанук пори снега и това са срещите и представата за цивилизацията на двамата инуити.

Далеч от нея, със слаб интернет и без телефон, е и Антарктида, поради което майката „скрива“ там съпруга си. Правдоподобна измислица, за да избегне голяма травма на едно дете, която обосновава липсата на контакт между баща и син. Вчера вести като осиновяване или смърт се разбираха от роднини или съседи, днес те се откриват в интернет. Той е приятел, съмишленик и враг, което е подчертано добре във филма. Самата майка казва на детето, че „от интернет се оглупява“. Този проблем с неговите плюсове и минуси е благодатен за човъркане сред разнородна публика, на която и филмът разчита.

„Писма от Антарктида“, за разлика от „Ага“, е по- отворен и към други теми - простира се до училището, учителката (Мая Бабурска) с нейните методи на възпитание, приятелството между съучениците на Николай, училищния тормоз. Те предполагаемо вкарват в салона и тийнейджъри, които биха избягали от „Ага“.

И двата филма се вълнуват от семейството - общочовешки проблем, близък за всеки. В тях то е непълнo – в ”Ага“ липсва дъщерята, в „Писма от Антарктида“ – бащата. Докато слуша музика от транзистора, Нанук казва: „Най-важно от всичко е да запазиш завинаги семейството като цяло“. Мечтата на Седна е да посети „трите скали, които приличат на родители с дете. Те ще останат винаги“, въздъхва тя. Майката тъжи не по-малко за отишлата да работи в диамантената мина Ага, но се опитва да е мост между нея и непреклонния и непрощаващ Нанук.

Седна и Ага така и не се виждат, както и Николай и баща му в „Писма от Антарктида“. Малкият е влюбен в него, непрекъснато го търси и мисли, пише му имейли и чака колети, докато Ага не се и сеща да посети родителите си. Тя се задоволява да им прати по брат си диамант, на който те не обръщат особено внимание, защото истинският скъпоценен камък за тях е живата дъщеря. Ники превръща в талисман изпратения му от бащата зъб на тюлен, който ще се превърне в ябълка на раздора в действието на филма. Майката и синът са непрекъснато заедно, вкопчени един в друг, тя – за да преодолее мъката си, той – в очакване на завръщането на бащата. Тези драми укрепват рехавите семейни връзки, закаляват характерите, стимулират към борба за оцеляване. Всеки от публиката би могъл да попадне в подобна ситуация. Възпитателната роля на двата филма в тази насока е похвална, защото не предлагат модели за семейства, а провокират размисъл. Безграничен, планетарен, всеобщо достъпен за всички поколения във и извън показаните в „Ага“ и „Писма от Антарктида“.

И в двата филма обаче е студено в душите на героите. Нанук и Седна лелеят да видят живата си дъщеря, вдовицата Диана и синът ѝ Ники си мечтаят да се завърне при тях мъртъв съпруг и баща. И двете срещи са еднакво неосъществими. „Писма от Антарктида“ започва със смърт, „Ага“ завършва с нея. Станислав Дончев нахлува във филма си с тази трагедия, Милко Лазаров бавно я предвещава, натрупва детайли – зейналите дупки в разпукващия се лед, слабият риболов, животинската кръв по снега са все метафори, които подготвят.

Кончината винаги трогва зрителя, особено ако e на млад човек, неочаквана и абсурдна. На това и разчитат авторите на „Писма от Антарктида“, но без да изпадат в милозливост. Тях ги интересува как тя е приета и преживяна от майката, но най-вече от детето. Имаме ли право да крием от него, кога е точният момент да го подготвим за възприемането ѝ. Смъртта става и обществено достояние, въвлечени са в лъжата както родителите на Диана и нейната приятелка, така и непознати хора - членовете на полярната експедиция. В „Ага“ смъртта на Седна е интимна, не е разпространена в интернет, но е не по-малко болезнена. В града няма нужда да се показва ритуалът, докато в Якутия погребението е почти свещенодействие. След него пречистеният Нанук тръгва да изпълни последното желание на Седна и да се помири с дъщеря си.

Обратна е реакцията на Николай, след като от интернет научава за смъртта на баща си. Той се затваря в себе си и се отдалечава от майка си. Едни от най-трогателните и успешни драматургично и изобразително моменти в „Писма от Антарктида“ са мълчанието между майка и син и постепенното им приближаване, допълнени от обиграването на различни вещи из апартамента. Ники дори става съавтор на Диана за детската ѝ книга, гордее се с нейния успех. Майката се освобождава от една лъжа, завръща се към сина си и вероятно тръгва към нова интимна връзка, само загатната.

За мен безспорното постижение и в двата филма е тяхната изобразителност – не само фон и среда, но и действащо лице. Това е определящо, за да се упъти публиката към окото, с което да гледа и да се потапя в атмосферата на творбите. Милко Лазаров и операторът му Калоян Божилов освен съмишленици, са и приятели, което е изключително важно в работата им. Те се разбират без думи, в което имах възможност да се убедя лично. Двамата обиколиха доста места, преди да изберат за „Ага“ Якутия. Нейните безкрайни снежни пространства, слънчеви или мрачни, фауната ѝ, смълчаната или разярена природа, се вплитат чрез камерата на Калоян Божилов („Златна роза“ за най-добър оператор и още няколко индивидуални награди на международни кинофестивали) в душевното състояние на героите. Изисканият вкус и точното око на оператора личат както в общите планове, така и в портретите. „Ага“ започва с едър план на свирещата на хомус (фолклорен якутски инструмент) Седна, която усмихнато намига на бъдещия зрител, за да го „покани” в историята, и завършва с обляното в сълзи лице на каещата се Ага. Калоян Божилов се придържа към притчовия замисъл на режисьора.

Станислав Дончев и Мартин Димитров също намират общ език за стила на „Писма от Антарктида“. Там властва градското пространство. Горните ракурси на София, най-вече зимна и сива, дават усещане за задушаване, което стяга душите на героите. Камерата обхожда пустите и студени стаи на майка и син в големия апартамент. Почти на финала в кадъра проблясва слънце, когато Диана и Николай се сдобряват. Мартин Димитров (награда за най-добър оператор в Тбилиси и в Албания) определено е майстор на общите планове и панорамните снимки.

Пътят на филмовия успех тръгва от спонсори, финансиране, минава през заглавие, значимост и общочовешка стойност на теми и тяхното визуално „обличане“, за да завърши в киносалона.

 „Ага“ и „Писма от Антарктида“ целят определен тип публика. „Ага“ е определено фестивален филм, по-скоро с международно послание, в което да се впише и разпознае и българският зрител. Замислен като такъв, той определено успя.

Неслучайно неговият триумфален поход към света тръгна от премиерата му на закриването на „Берлинале” (2018). После дойдоха още много други награди и фестивали из Европа, Азия, Африка, Австралия, Северна и Южна Америка, нашата „Златна роза“, предложението за „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм, продажби и разпространение в Европа, Азия, Австралия, дори Нова Зеландия, Северна Америка. В България има 12 000 зрители.

„Писма от Антарктида“, обратно, изначално търси пряк път към масова публика, до която е по-близък със затрогващата история за лъжата и нейните граници, за това как да преодолеем себе си в една трагедия. Още няма планетарните завоевания на „Ага“, но пък го бие по брой български зрители - 20 000. Той е топло приет и може да бъде пример за национален успех. Филмът се разпространява в чужбина само чрез дигитални платформи и Nettera TV+. Не е прожектиран по кината, с изключение на две-три платени прожекции на българи в Берлин и Виена. Участвал е на фестивали в Европа, Азия и САЩ. Пътят му по света набира скорост.

„Ага“ и „Писма от Антарктида“ могат да се обединят в изказването на Георги Иванов, един от сценаристите на „Писма от Антарктида“: „За мен е огромен комплимент, когато прочета мнение, че сме накарали някого отново да повярва в българското кино и да го заобича“.

ТЕМА НА ФОКУС: ПОНЯТИЕТО "УСПЕХ" В БЪЛГАРСКОТО КИНО