Мутризацията на културата превърна кича от тоталитарен в тотален.
Той блика от всички пори на нашия обществен, политически, светски живот.
Профанира изкуството, деградира личността, обезличава културата.

Иван Славов, „Тоталният кич“ (2007)

Едва ли щяхме да пишем за този филм тук, ако не бяха космическият му бюджет, боксофисът, маркетингът, суперлативите и цялата придружаваща олелия, произвела го в събитие. Живеем времена, в които пазарната реалност определя какво гледаме, коментираме и дори харесваме и в този смисъл да се пише за „Гунди – легенда за любовта“, е императив, макар че филмът ще остане в историята с финансовата статистика, а не с художествените си качества.

Направен с бюджет от четири и половина милиона лева (с държавно финансиране от близо милион по схемата на НФЦ за възстановяване на разходите и подкрепа за разпространението); с досегашни приходи, удвоили тази сума; напълнил осемхилядната „Арена Армеец“ на премиерата, „Гунди...“ се намести настоятелно в българския културен афиш и обществен дебат, както не се беше случвало с български филм от касовия рекорд на „Мисия Лондон“ насам. А петнайсетте години времево отстояние между двата са барометър за развитието на местния масов вкус – ако „Мисия Лондон“ бе изобретателна и самоаналитична абсурдистка сатира с антигерои, изобличаваща кича, без самата тя да е кич, то героичната ода „Гунди...“ e самото въплъщение на кича, отговаряйки напълно на определението „сантиментална форма на популярна и комерсиална култура“.

Безвкусно е още заглавието, a клишетата са фундаментална съставка – от захаросаната любовна история през тривиалния диалог, натъпкан с възклицания и тромави шеги, до изображението в стил рекламен спот. Kонцепцията за български филм в опаковка на холивудски biopic (от тези, в които обектът на биографичния разказ има по-малко значение от мимолетната атрактивност на случващото се на екрана), смятана за „успешна формула“, произвежда естетическа бутафория, която обаче публиката, бомбардирана през последните три десетилетия с промотираната като качествено кино американска халтура, припознава като „професионализъм“.

Драматургията е изградена на базата на скалъпени класови и политически конфликти, историческите факти са безцеремонно изкривени в името на ефектния сюжет, а резултатът, логично, е „универсална система на имитация и фалш, приспособяване без развитие, експлоатиране на изкуството без компенсация“ (определение на Иван Славов от „Кичът“, 1977). Фабулата е линейна, елементарна, но разтеглена в почти тричасово времетраене – отново по холивудски маниер, – вероятно за да внуши епичност.

Проследяваме възхода на легендарния футболист Георги Аспарухов – Гунди (Павел Иванов) през разказ за самороден талант от скромно семейство, който се влюбва в идващата от по-заможна среда Лита (Александра Свиленова) и чийто успех на терена неизменно зависи от подкрепата ѝ и отношенията му с нея. Връзката им е повече младежка влюбеност и взаимност, отколкото буря и страст, благодарение на което са ни спестени евентуално конфузни секс сцени, а издръжливостта ѝ е калявана през редица перипетии – родителите еснафи на Лита и най-вече амбициозната ѝ майка (Биляна Петринска), които ѝ готвят по-бляскаво бъдеще от съпруга на футболист, но в крайна сметка го приемат; битови несгоди като олющен таван и капещ водопровод, които надареният в краката и вързан в ръцете Гунди не може да поправи; семейно отчуждение пак като в американски филм: тя – недоволна домакиня, той – самозабравил се кариерист.

Другата спънка пред Гунди са неуспешните опити на ДС да го вербуват за агент, както се полага на всеки пътуващ на Запад българин, и в крайна сметка, саботажът на кариерата му малко преди катастрофата. Наистина ли е бил тормозен, преследван и маргинализиран от властта? Реални доказателства не съществуват, но противопоставянето между добрия герой и злите ченгета е драматургичен трик, който запълва екранно време с напрежение и отвлича вниманието от липсата на творчество в сценария, отделните епизоди, образите. Всичко е копи-пейст от съществуващи вече матрици; героят можеше да е произволен спортист в произволна държава и да е изправен пред сходни препятствия. Подмяната на историята на конкретния български футболист е възможна и минава почти незабелязана, защото Гунди е легенда вече само в архивите – хората, които помнят времето, славата му и продължават да се вълнуват от личността му, вече не са толкова много и далеч не са зрителския таргет на филма. Впрочем екипът зад „Гунди...“ начело с медийните звезди Иван и Андрей (продуценти), готви и следващи бомбастични проекти – за Емил Димитров и Лили Иванова. Ако подходът е същият, то разпространяването на фалшиви новини под формата на фикция с биографични елементи ще се превърне в тяхно серийно престъпление, извършено под носа на сетивно упоена, безучастна публика, аплодираща в ступор.

Най-голямата беда на „Гунди...“ е естетическият миш-маш, който несъзнателно е забъркал – бие се в гърдите с патриотизма на протагониста си, отказващ договор с „Милан“ с патетична реч за българската си принадлежност, докато в същината си е имитация на чужд модел; громи тоталитарната власт, докато представя един лъснат, тунингован соц през опушени ретро-романтични филтри и винтидж стил, според който дори забрадките на селските жени стоят елегантно, а кепетата на мъжете им са хипстърски барети; но най-комичен е саундтракът, омесил оригинали и кавъри на естрадни парчета от 60-те с гръмки безлични композиции в мелодраматични моменти като от блокбастър.

Като режисьор на всичко това се е подписал Димитър Димитров („Събирач на трупове“, 2015), но можеше да бъде произволен обигран занаятчия, защото „Гунди – легенда за любовта“ не се отличава нито с артистична, нито с културна принадлежност. Той е успешно пласиран на пазара аудиовизуален субпродукт без автентична себестойност, в който прозират и изтънялата българска идентичност, и ниското национално самочувствие, капитулиращо в подражание, и профанизирането на вкуса като резултат от предишните две характеристики на фона на мутренския преход. Провижда се и нелепата амбиция да правим кино „като на Запад“ – непреработен комплекс от социализма, когато сме били държани в изолация от шарения свят оттатък завесата.

С това темпо на културно обезличаване в масовите локални хитове след още 15 години изобщо няма да се говори на български, но дотогава и изкуственият интелект ще се е саморазправил с понятия като „автентичност“, „индивидуалност“ и „авторство“, та и разговорът вероятно ще е съвсем друг.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.