След „Страх“, където социалният сюжет, гарниран с мелодрама и черна комедия, се опита да навакса изоставането с „мигрантската“ тема в българското кино, шестият режисьорски игрален филм на Ивайло Христов е неангажиран политически, само емоционално и екзистенциално. Животът пак е сив и скръбен с елементи на кисел хумор като в цялата режисьорска филмография на Христов – от „Емигранти“ през „Каръци“ до въпросния „Страх“, – но тук социалната несрета е повече лична, отколкото държавна и обществена отговорност; човеците не се обичат и връзките помежду им се разпадат или не се случват въобще не непременно поради социално-битови несгоди. И това е най-симпатичното качество на филма. Универсалният, отвъд битов пласт обаче е принос не толкова на режисьора, колкото на отишлия си без време руски сценарист и драматург Алексей Слаповский, по чиято пиеса „От червения плъх до зелената звезда“ е заснет „Любоф“. Киноформатът е омнибус, споен от лайтмотива за отсъстващата любов, а в сценичните етюди, адаптирани като екранни новели, ако някой изобщо успява да обича или да бъде обичан, никога не е, както му се иска.

Минорните тонове и в изображението, и в сюжетите съпътстват от край до край, а рамкиращата тема е самоубийството – нехайно и на шега в началото на живота, когато всичко е игра, необременена от осъзнаването колко бързо може да свърши; трудно за избиране дори лице в лице с пълната безизходица в средната възраст; и немислимо, направо нелепо в третата, когато изходът е така или иначе близо. По средата между тези вариации на тема бърза доброволна смърт са импровизациите около бавната, неволната и мъчителната в състояние на нелюбов агония в пълно съзнание. Срещи между самотници, чийто копнеж за допир и интимно общуване се изпарява в тясно пространство с друг (новелата с Мариана Жикич в асансьора), изтлява в дълго споделяно (абсурдисткият етюд между Красимир Доков и Вяра Коларова, гвоздеят на филма) или изобщо не покълва (повечето новели). Картография на отчаянието, в която атомизирани хора извършват браунови движения в пространството без шанс за допир, а София – от ниско и високо, отвън и отвътре – е декор, предоставящ им стените, в които да се удрят от време на време, преди отново да се впуснат в хаотичен, самотен танц.

Ако описаното дотук буди интерес, заслугата е най-вече на споменатия драматург и на оператора Емил Христов, който успява да улови погледи, мълчания, нехарактерни градски ракурси и да превърне познатия ни омръзнал град в сцена на вселенската пустота, макар и да не надмогва изначално театралния постановъчен подход, за да заживее „Любоф“ като кино. Предполагаемата медитативност на преживяването е насечена от недомислените преходи между някои новели, от несинхронизираните актьори – опитните стоят стабилно, докато младите са неуверени; от цялостно театралния патос в диалозите, който на кино предизвиква конфуз и дори „естетската“ черно-бяла визия не успява да го тушира. От пресконференцията по време на фестивала „Златна роза“ във Варна разбираме, че филмът всъщност е пренесено на екран представление от Учебния театър на НАТФИЗ, покрай което Ивайло Христов е искал да популяризира нови лица, да даде шанс на студентите си. Явно буквално пренесено, защото те наистина декламират като в учебна обстановка и дори формулата „филм във филма“ – в интерлюдиите между новелите зрителят съпътства снимачния екип – не успява да оправдае цялостното усещане, че гледаме по-скоро работен репетиционен процес вместо завършен филм.

Заглавието е също незавършен експеримент – трябвало е да бъде „Люб-off”, но маркетинг стратегията е отхвърлила тази хибридна комбинация заради евентуалната реакция на алгоритми при търсене, поради което остава „Любоф“, но едва от международното заглавие Loveless разбираме, че става дума за отсъствие на любов. Бели конци стърчат отвсякъде и е трудно да повярваш, че това е шести игрален филм на режисьор с огромен опит като актьор в киното, когото камерата по принцип обича.

Все пак темата заслужава адмирации – като не си позволяваме да правим филми само за любов, без политика, социални драми и битови несгоди, да правим поне за нелюбов; макар и несръчно, макар и по текст на руски драматург, което във времена, разделни като днешното, дори може да мине за смело.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.