Новият филм на Ивайло Христов започва като мелодрама. Учителка в малко крайгранично селище е съкратена. Училището, което изглежда като бомбардирано в току-що отминала и изгубена война, е затворено. Тя отива на гроба на мъжа си, който е в живописно гробище с изглед към морето и пустия зимен плаж. Обертоновете на някаква непосилна самота и безизходица се влачат в началото протяжно, но после бурно се вливат в сюжет, граден по-скоро по законите на комедията. В която героите разбират чувството за хумор по-скоро като подигравка с другия, за разлика от автора.

Между другото, на финала самият сценарист и режисьор се появява в малък епизод и се прощава с главните си герои: „Аз съм дотук“. И ги оставя на съдбата им. Това елегантно напомня края на „Модерни времена“ на Чарли Чаплин – единствено там непоправимият скитник на Чаплин има човек до себе си и не се понася сам към хоризонта.

„Страх“ е черно-бял филм, сниман любовно от оператора Емил Христов, и с притушената си цветова амалгама от светлина и сенки още един път ни напомня за шедьоврите на нямото кино. И онова класическо майсторство - да се разказват трогателни човешки истории на фона на жестокостта, неблагоразумието, дребнавостта и комичността на човешкия род.

Модерните времена във филма на Ивайло Христов и Емил Христов са толкова нашенски, типично български (с магазинерка, която дава на вересия, местни пияници, някакъв големец в редингот с птиче лице, майор от заставата, който се прави на мъж или герой от руски филм, крадливи цигани), че все едно излизат от новинарска емисия.

Но щрих по щрих, епизод по епизод, детайл свръх детайл, изплува като красив силует историята на занемарената външно, но иначе сопната и речовита учителка. Тя храбро и нахакано се брани от пошлите или направо вулгарни ухажвания на местната официална и неофициална власт, но съпротивата ѝ някак прилича на обречена. Дремят конфликти, тлеят стари сметки за уреждане, любовни и нелюбовни. Човешката алчност, глупост и немара са обзели целия терен и зад фона на калта по улиците, сивите неугледни къщи и тези с дограми за много пари страховито надвисва сянката на огромни недовършени строежи за бъдещи курортисти с размаха на крепостна стена. Те изглеждат също като училището – все едно някой им е избил прозорците с коктейл "Молотов" (той също се появява във филма), и зеят срещу скупченото село с трийсетина жители, готови да го погълнат. Но дали се намират наоколо хора, които заслужават уважение и пощада освен присмех?

Катализатор за отварянето на всички стари рани и нови пороци става пристигането на шепа имигранти от Афганистан, които никой не иска освен властта по задължение. И най-вече появата на странния чернокож с очила, палто и вратовръзка, който бяга сам от Африка и търси пътя към Германия. Всички предразсъдъци, съображения и аргументи срещу мигрантите, които от години слушаме като най-искрена и съкровена проява на българския допотопен расизъм, са разгърнати и подобаващо иронизирани в „Страх“.

Те са изказани от толкова смешни по вид и поведение герои, в такава абсурдна ситуация, че тяхната безчовечност, злоба, дребнавост и ограниченост стават безпогрешно разпознаваеми като комични. Учителката си ляга с нож под възглавницата, но всъщност почти цялото село страда от пълна параноя. Готови са да бият и палят, да отмъщават и наказват от страх. А двамата главни герои – учителката и докторът, претръпват. Фина и неуловима е границата между човечността и любовта, между смелостта и страха. Любовта си е вид смелост, особено в трудни и безскрупулни времена. Всъщност в някои от най-хубавите български любовни филми е така – като например „Крадецът на праскови“ или „Покрив“.

„Страх“ също е филм с много достойнства, но не е точно любовен, нито пък антирасистки. Това е филм за неуважението към самия човек като такъв, пълното незачитане на индивидуалността по нашите земи сякаш по традиция. Във фабулата на „Страх“ африканецът, както и останалите бежанци само слагат сол в раните на общество, в което отделният човек е пресиран, формиран, дресиран и малтретиран с една цел и по една щампа – да стане като другите, да постъпва като тях, да говори в хор или скандира. Да реагира, както реагира мнозинството.

Само майорът донякъде криви от стадото, но пък прислужва на закона така, че учителката директно му заявява: когато спазва правилата, човек не е щастлив. Драмата на снажния военен, който няма проблем да се опъне и на кметицата, и на нахална журналистка, се изражда в пропиване на чувството за вина. Сцената на запоя изглежда малко по-казашка, отколкото е необходимо, но стои комично паралелът между найлоните, които топлят имигрантите в недовършения строеж и найлоните на крайбрежната кръчма, където майорът танцува по моряшка фланелка. Пиейки и страдайки за непоправимото световно зло.

Този малко мелодраматичен анонс в комедийната тъкан на филма е поднесен сдържано, с един вид благородна недомлъвка. Иначе масовката е ясна - негостоприемни, егоцентрични, свадливи, изплашени от новото, селяните в това грозно, параноично село са потресени, че някой може да спи с негър вместо с местния богаташ, и се страхуват, че на всеки може да се случи. Когато някой изглежда щастлив, това прилича единствено на бунт и на нищо друго.

Добре очертаните поддържащи персонажи предизвикват толкова искрен, горчив смях, че зрителят може и да не обърне внимание на недотам убедителната връзка между главните герои.

Принудени сме да повярваме, че споделеното житейско отчаяние е достатъчна причина за пламването на любовта на учителката с африканския бежанец, макар и искра помежду им да отсъства.

Героинята Светла не говори английски и двамата трудно общуват, което всъщност се оказва в помощ на връзката им. Парадоксът, че чужденецът научава български вместо тя английски, великолепно контрастира с кметицата на селото, която се чуди как да се освободи от бежанците, но към края е забелязана в кабинета си с учебник по английски.

Ивайло Христов умее да пременява филмите си в някакви ежедневни краски, а всъщност да рови обидно дълбоко в нашите несъвършенства, безотговорност, безогледност като общество, вандалски жестоко към отделния човек. Парадоксът е, че за да оцелее, човек трябва да стане анонимен и да бъде някъде другаде, в големия град, в чужбина, чак в Африка, но не и на село или в малкия град, където всеки знае кой колко струва.

За кой ли път ще излезе, че Ивайло Христов прави филмите си така, че да ни побият тръпки от страх от действителността в нашето модерно българско време.

В миналия си филм „Каръци“ той разгледа печалния завършек на българския преход през очите на най-невинните в него – подрастващите с тяхното сякаш вродено, закодирано отчаяние.

Сега Христов отново успява да направи моментен филмов разрез на съвременните нрави, в изблик на някаква безпощадна проницателност. Макар и да остава впечатлението, че подобно на „Каръци“, „Страх“ започва като много по-лош филм, отколкото всъщност е.

Подборът на актьорите, до най-епизодичните, е както винаги при Ивайло Христов прецизен, може би с малки изключения като прекалено шаржираното поведение на местния кръчмар и напористата журналистка. Светлана Янчева наистина прави една от най-добрите си роли в киното и беше отличена с актьорска награда на „Златната роза“. Изражението ѝ, често напълно контрастно на репликите, говори по-ясно от тях.

Музиката в „Страх“ е толкова дискретна и паневритмична, че на финалните надписи африканските ритми предизвикват един последен задавен смях, който ваксинира филма с достатъчна доза ирония, за да не бъде толкова горчив като съдържание.

На моменти „Страх“ сякаш губи верния си тон, но трепетният баланс между смешно и горчиво все пак е удържан. Вероятно затова и му беше връчена „Златната роза“ на тазгодишния варненски фестивал.