filmsociety.bg представя носителите на Златна Роза за 2015-та година -

„Каръци“ е филм за съзряване в затънтена днешна България. В град, в който просто няма какво да се случи. Място, където животът е умряла работа и където няма купон. А за случаен пътник, който не е оттук и е за малко, е трудно да разбере какво е да се живее така. Някъде, където даже местните не знаят дали има музей или галерия. Не са малко силните български филми за порастването и различните му радости и трудности. От „Момчето си отива“ и „Вчера“ до „Аз, графинята“ и „Маргарит и Маргарита“. Изреждането спокойно може да продължи. Меко казано богата е и американската, най-влиятелната днес традиция в това течение, като се започне с Джеймс Дийн и „Бунтовник без кауза“, като това въобще не е началото, и се стигне „Юношество“ на Линклейтър.

Неколкократно награждаваният и в България, и в чужбина филм на Ивайло Христов не е съвсем в свои води в американската линия. По-близък е до „Светкавици!“ и „Когато порасна, ще стана кенгуру“ на Радивое Андрич, в които на шарени банди приятели, познати и врагове им се случват странни, весели и магически нереални преживявания. Има нещо родствено и с берлинския и също чернобял „Oh, Boy“. Филмът на Ян Оле Герстер за младия мъж, който също е странен образ, отявлен лузър и пълен провал, неслучайно, може би, спечели и голямата награда на „София Филм Фест“ преди две години. Но стига със сравненията и полагането в контекст.

Важно е да се каже, че филмът не маневрира мудно през бита и нещастието по българските земи и меланхолията на народа. Не разказва скучно за безкрайния преход, който политици и престъпници са превърнали в личен приход. Не е изобличително взрян в скръбната материална и метафизична съсипия на българщината и българското. Няма и самосъжалително и автотерапевтично мрънкане и оплакване на съдбата. Не е и плакатен и елементарен в показването на постсоц реалност и разруха.

Във филма има ирония и непретенциозност. „Каръци“ се опитва чрез хумор и смях да надскочи всекидневния нонсенс, който е очевиден за всеки жител на страната, който излиза от вкъщи поне веднъж годишно. Той заявява това още с началната училищна сцена, която е свежа като стар виц, който не е разказван на български. И е такъв до края, който всъщност е възхвала на здравословния тийн непукизъм. До финалния кадър, където като бележка под линия крачи младата надежда на едно още по-младо поколение. Надежда, която навярно ще се спаси, ала може и да бъде пометена от нещо по релсите на бъдещето.

Между началото и края са преплетени парчетата на любопитен и само на моменти банален и клиширан пъзел от съдби. Гимназисти, които са на ръба да се влюбят. Момиче (Елена Телбис), което казва, че няма да целуне някой, който не е гледал „Коса“ и после спи със същия на открито. Родители, отишли да работят в Гърция и оставили сина си да се грижи сам за себе си и за баба си с Алцхаймер, която често е връщана от границата в опит за безпаметно бягство от страната. Внукът е хахав добряк (Ованес Торосян) , който иска да е лошо момче и поне малко да му върви в живота. Но, уви, Торосян отново, като в „Аве“, е привлечен от момиче, което бяга от вкъщи и спи по вагони на влакове и щастието му не е зад никой ъгъл. Фронтмен на „почти известна“ банда (Деян Донков), който на плаката им е чиста визуална препратка към героя на Малкълм Макдауъл от „Портокал с часовников механизъм“ и който серийно сваля девойки с български превод на текстове на “The Doors”. И още, и още. Парчетата на пъзела са обединени от нетърпеливо очаквано събитие. Това е концертът на група „Кислород“. В Москва, където „Каръци“ спечели голямата награда, това име логично и лесно се свързва и с едноименния филм на Иван Вирипаев. В крайна сметка каръшкият пъзел е именно това: глътка въздух, в която има смог и все пак и живителен кислород.

Смогът, за някои зрители, може да бъде различен. За едни минус може да бъде донякъде стилизираното и прелъстително статично заснемане от страна на оператора Емил Христов. Може би наистина е прекалено нарочно търсенето на красивото в разрухата на пейзажа, в очарователната недодяланост на действията и в светлите чаровни лица на младите актьори. Те се държат като момче, което се притеснява и като момиче, което все още не знае, че е красавица. Емил Христов има опит и в документалното заснемане на ексцентрични подрастващи още от началото на кариерата си. В „До утре“ (1988) на Станимир Трифонов, където Христов е и съсценарист, се проследява именно реалното битие на тогавашните соц юноши, странни птици и аутсайдери. Тъй, че не може да се каже, че операторът няма опит с различни видове субкултури и работата с цвета и камерата е артистичен избор, а не непознаване на действителността. (А и какво значи реалистичност, когато по-скоро става въпрос за филмова правдоподобност, каквато във филма има? Определено не е разпасан и прекрачващ сексуални, яростни и наркотични граници като английския младежки сериал “Skins”, но не му е и нужно. Трудно е да се каже обаче, че и “Skins” не е естетски стилизиран в ключа на постуейв и рейв забързаната фейсбук култура. Не е задължително да се заснеме натуралистично едно порастване като в „Голото детство“ на Морис Пиала, за да бъде въздействащо. Всеки филм върви със собствената си логика.)

Други зрители могат да бъдат подразнени от това, което евентуално биха нарекли етюди, сценки, скечове, гегове, винетки, хрумки, намигания и сцени само заради смешката в тях. Или че има елементи на залитане в семпло и повърхностно щрихиране. Но почти самоцелното фрагментарно филмово разказване, което придвижва действието на ансамбловата съдба на персонажите отдавна не е нещо необичайно или рядко срещано, а и въобще не е за първосигнално подценяване. За трети би било хубаво да има още повече изблици на словесно творчество, на безумие в речта, на безкомпромисни монолози и сюрреалистични лафове. От четвърта гледна точка някой ще мърмори, че няма такава цена на билет за българска група в провинцията, че не е редно да се показва как гимназисти крадат джобните пари на малки ученици или че на сценарно ниво неразрешени остават образите на бабата, родителите и на любовника.

Както и да е. Постижение е, че филмът показва и при това стабилно, а не на глинени крака няколко неща, които може да са прости и самопонятни, но не ги има често и поднесени на зрителя по такъв диалогичен, гледаем и разбираем начин. Първо, че музиката в този ранен период от живота е начин за адаптация към реалността, тя е форма на лично спасение и убежище. Тя е костюм за идентичност, която приляга като ръкавица. Второ, че порастването често наистина е бунт, в който ясно показваш какъв си и какъв не си. Бунт, в който се случва момиче да удари момче и да го свали на земята. Бунт, в който момиче разбира, че пламъкът на сърцето се пали бързо и още по-лесно гасне. В „Каръци“ определено гори нещо. Понякога неуверено, несигурно, несръчно, но нещо свети.