„60 милиона бедни“ - един зелен надпис графит се отличава с категоричността си, макар и притиснат в ъгъла на кадъра. Екранът е разтворен като рана пред голямата (привилегирована) публика във Венеция в тази ранна утрин. Общият план е препълнен: окървавени тела лежат в стройна редица, маскирани въоръжени кръстосват площада, разбутват палатки, стрелят напосоки в труповете, прескачат разпръснати вътрешности. Обезглавено тяло виси обесено от светофара и това ще спечели няколко освирквания след края на прожекцията. Новият филм на мексиканеца Мишел Франко, „Нов ред“, е дистопия, обусловена от протестно и военно насилие, която обаче стъпва върху истински факти. Всъщност „60-те милиона бедни“ са точно 64 на брой – повече от половината население на Мексико е в неравностойно положение и по-голямата част нямат достъп до чиста вода, редовна храна, образование и работа. Затова и географската конкретика представлява добър микрокосмосен модел за целия свят и жестокия срез между многото бедни и малкото на брой богати хора. И сега, както и в петте си предишни филма (най-известни са „След Лусия“ и  „Хронично“), Франко не пропуска да направи социален коментар относно условията за живот и работа в родината си.

„Нов ред“ е първият му високобюджетен филм със специални ефекти. Макар предишните му проекти да са дължали точността си донякъде и на ограниченията от пари и екип, шестият поред включва масовки с над 3000 души, а главните герои са цели осем на брой, като всеки един от тях получава достатъчно внимание в краткото екранно време от 86 минути. Безспорно е обаче, че времето на филма се разстила и насища благодарение на сюжета и ловката игра с монтажа. Действието започва в огромна къща в мексиканско предградие, която приютява десетки гости за сватбен ритуал. Там са богатите и красивите на Мексико, хората с връзки, между които няма нищо случайно; хората, които самодоволно бутат дебели пликове пари в ръцете на младоженците, а изящните грим, костюми и маниери са в контраст само с непохватността на прислугата. На няколко пресечки от тази къща обаче бушуват протести и това става ясно от самото начало, макар и удържано в периферията на кадъра. Визуално и звуково, както подобава на типично буржоазно поведение, проблемите са изтласкани към ръба (на картината, на града) и остава само белегът. Водата от кранчето необяснимо се оцветява в зелено и рязкото прекъсване на репортаж по радиото се оказва съдбоносно: нещо се случва и полицията не се намесва. Буржоазният ад настъпва.

Сватбата, която беше и ситуация на прелом в „Даниеле и Ана“, в случая функционира като сдвоена ситуация – едновременно всекидневна и празнична – и това я прави подходящо поле за травматичен раздор. Докато напрежението нараства и външните опасности си проправят път и през най-добре пазените ограждения, темпото на филма контролира добре тези натрупвания в комбинация с постепенно отпускащата хватката си камера. Снимането от ръка, което проследява всички герои в техните обиколки между гостите, сейфа и улицата, засилва усещането, че няма нищо сигурно. Пространството между публично и частно ще бъде завзето. Това е стандартна социална критика отляво, особено валидна за класовите различия, тъй като средната класа държи на въпросното разделение между обществено и лично, за да съществува в привилегированата си позиция. Теоретичната основа бързо придобива и материални измерения, когато в средата си филмът показва смело обрат в сюжета и оставя зрителя в тотална безпомощност, а представите за това на кого може да се доверите, са напълно размити. Експлозивният ефект от придърпването на симпатиите към дадени персонажи за сметка на други тук успява да въздейства директно и стряскащо, без да оставя никого безразличен – „Нов ред“ е филм, създаден за крайни реакции.

Дистопичният масов протест обаче не е организирана революция, а по-скоро преврат без алтернатива, вик в агония, че повече така не може. Затова и всекидневното трябва да бъде разбито на парчета, а Франко избира да премине отвъд баналността чрез ексцес. Трансгресивното насилие е насочено както срещу героите, така и срещу зрителя, което личи и в подбирането на кадрите, безкомпромисно заснените убийства и усилените докрай звукови ефекти. Неотстъпчив, но с умерена радикалност, режисьорът всъщност се възползва от всички изразни средства, подходящи за направата на подобен тип филм. Макар че твърди, че избягва жанрови конвенции и в действителност да е „арт“ режисьор с независим поглед, все пак Франко прави филм по единствения възможен и добър начин, с позовавания на добре отъпкания път от „Портокал с часовников механизъм“, „Битката за Алжир“ и „Срам“.

Предизвикателството обаче е скрито в един иначе инструментален момент в началото на филма, чиято директна функция в сюжета е да отведе булката Мариан (Найан Гонсалес Норвинд) далеч от мелето, за да може после да бъде отвлечена от бунтовниците и да стане разменна монета спрямо свръхбогатото ѝ семейство. По време на празненството пристига старец, който преди години е работил за семейството, а сега моли за пари, тъй като болната му съпруга има нужда от операция. Този беден и отчужден (тъй като е безработен), изпаднал в нужда човек, единственият небръснат и с опърпани дрехи, е тест за цялото семейство, чиито членове го унижават, а само Мариан проявява желание да помогне. В зората на всепоглъщащия протест, който ще промени държавния строй, може би на богатите е бил даден шанс да се спасят, проявявайки милосърдие – това е и традиционната история за предрешен просяк, зад чийто образ стои спасението. Разбира се, богатите (бели, бели и бели) са секуларни, а прислугата и протестиращите (които впрочем са представители на коренното население) са религиозни. Политическите разцепления са и религиозни, а всичко това се случва върху един здраво вкоренен систематичен расизъм, обща кауза и за движението Black Lives Matter.

Премиерите на „Нов ред“ са почти едновременни – филмът може да бъде видян в Сан Себастиан, Торонто и Лондон веднага след Венеция. Новият проект на така уважаван фестивален режисьор няма да разочарова почитателите на Франко, но определено маркира разлика от стила и мащаба на досегашната му работа. В рамките на Венецианския фестивал филмът диалогизира добре с други два от официалната селекция. Общите им теми касаят социалното и политическо насилие, необходимостта от протест и задушаващата неспособност на хората да се противопоставят на структурния ред – това са „Quo Vadis, Айда?“ на босненката Ясмила Жбанич и „И утре целият свят“ на немкинята Юлия фон Хайнц. Трите филма заедно и поотделно засягат въпроса за затруднената комуникация – на ниво семейство, общество, политическа структура, както и между тези изброени нива. Всички те съдържат и елемента на предупреждение (макар Жбанич да разказва травматичното минало на босненската война) за безпомощното състояние, в което можем да изпаднем, когато е вече твърде късно.

(На 12 септември 2020 г. "Нов ред" спечели Голямата награда на журито, втората по значимост на фестивала. Бел. ред.)