Трима конници се носят през равнината – огромните кожи, с които предпазват бедрата и слабините си, се развяват на вятъра като криле на гигантски пеперуди. „И винаги да носиш мачете!“, завършва поредното си обучение по полева практика бащата с малкото дете. Мъж, кацнал на дебелия клон на вековно дърво, рецитира стихотворение. Две хлапета се надстрелват с прашки. „Татко, ти гордееш ли се с мен?“, пита красиво като едновремешна кинозвезда момиче, което мечтае да обяздва коне. „Винаги! Винаги. Винаги. Винаги“, отговаря таткото. „Какъв искаш да станеш, като пораснеш?“, пита белобрад дядо петгодишно момченце. „Гаучо – казва то. – Ама гаучо гаучо.“ И това повторение означава „истински“.
„Гаучо гаучо“ е третият съвместен пълнометражен филм на Майкъл Дуек и Грегъри Кършоу, които изгряха с втория, пленителния „Ловци на трюфели“. Общите черти са много: от избора на тема (дълбоко гмурване в чужд свят с ярки традиции, който е напът да изчезне и за проникването в който трябва да се намери вратичка на специално доверие) до премиерата на Сънданс; от съставянето на картина от множество малки, завършени в изяществото си сцени на специфично общуване между хора и хора или хора и природа, до добронамереното идеализиране на участниците, превъзходната употреба на музиката или камерата, прикачена към препускащо животно (в случая кон, и то на родео). И все пак „Гаучо гаучо“ се е получил по-грандиозен, мистичен и разкошен от „Ловците“ – дали заради избора на митологизиращото черно-бяло, честите героични перспективи (изотдолу, с безкрайността на небето за фон) и драматичните вглеждания в лица и пейзажи (някои кадри са като заимствани от фотографиите на Грасиела Итурбиде), дали заради широтата на пампасите и почти пълното изчистване на повествованието от банализиращи съвременни елементи, дали заради някакъв следващ етап, който Кършоу & Дуек са постигнали във вещината си... няма значение. Това преживяване белязва.
Гаучосите са говедари на кон – почти като каубоите, но и съвсем различни (ако от определени сюжети за и от Щатите сме свикнали да противопоставяме каубои и индианци, то тук ще видим, че каубоите са индианците). За аржентинците gaucho като прилагателно означава „благороден“, „смел“ и „щедър“, а под gauchada се разбира услуга, великодушен жест или даже подвиг. Две от ключовите произведения на аржентинската литературна класика – „Мартин Фиеро“ и „Дон Сегундо Сомбра“ – са с гаучо в центъра. Легендарният статус на тези хора е пренесен в американското кино преди цял век – играли са ги и Рудолф Валентино, и Дъглас Феърбанкс, че и Мики Маус (второто филмче на Уолт Дисни с прочутия мишок е „Галопиращият гаучо“): на Дуек и Кършоу не им се е наложило да добавят много възторг и екзотика от себе си, те си вървят по определение с фигурата на гаучото.
Филмът – заснет в аржентинската провинция Салта – е от реална суровина, но във висша степен режисиран и художествен. Потта, болките, дебнещата смърт, насекомите, белезите, политическата и социална изоставеност, разните видове тежко наследство и липси на бъдеще, нюансите в личните характери и съдби са само намекнати или напълно изчистени. (Къса вметка: през 2023 г. излезе един много добър и страшен хорър, „Когато дебне злото“ на Дамиан Ругна, който, макар и в противоположния край на жанровата скала, парадоксално или не, отчита далеч по-документално проблемите на аржентинската провинция.) На екрана са подредени най-вече моменти на мир, съзидание и радост: печене на емпанадас, доене на крава, оран, мятане на ласо, шиене на дрехи, плетене на такъми, пиене на мате и игра на карти (фамозното труко със забавното надлъгване, което е толкова съществена част от аржентинската култура, че правилата му са качени на официалния портал на държавата в интернет). И множество кратки раздумки на маса – невинаги звучащи спонтанно, но непременно обогатяващи цялото. Всичко – придружено с добре обмислен звуков дизайн и феноменален саундрак, в който намират логично място дори два нежни дуета от Бизе и Верди...
„Гаучо гаучо“ съдържа много материал, който несъмнено ще е интересен на антрополози, етнолози, пътешественици и други любознателни натури. Но основната му воля сякаш е да прави поезия. Да покаже как епиката се ражда от срещата на човека със стихиите и често обреченият му опит да ги овладее и да съхрани овладяното. И още нещо: да върне зрението на зрителите: „Искаме – казва Дуек – да отделят време, за да вникнат в детайлите...“, а Кършоу добавя: „и да изследват текстурата на света...“. Фрагментът тук е от огромно значение, бръчките на ръцете се римуват изразително с гънките на ботушите, а „конят е хищно животно“ (както биологически неправилно, но житейски точно отбелязва един от героите). И авторите обичат персонажите си. Когато младата ездачка излиза на първо родео, виждаме вълнението ѝ, чуваме гръмкото ѝ въвеждане от водещия, но за скоропостижното ѝ падане научаваме само от ахването на тълпата извън кадър. „Трънчето, което ще боде, от малко има връхче“, казва татко ѝ.
„Гаучо гаучо“ е един от дузината прецизно подбрани филми, които от 13 до 19 януари 2025 г. се състезаваха в основната програма на 35-ото издание на фестивала в Тромсьо. И макар тази година Дуек и Кършоу да си тръгнаха без приз, не бива да пропускаме, че през 2021 г. голямата тукашна награда, „Северно сияние“, спечелиха именно те, с „Ловци на трюфели“.
Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.