В едно прочуто стихотворение на Емили Дикинсън е описано как се прави поляна: стигат ти пчела, детелина и малко мечтателност. В новия филм на Далибор Матанич вместо мечтателност има страх, детелината е камионетка с навъсени мъже, а пчелата – свастика, надраскана на стената. Рецептата на хърватския автор очевидно не е за поляна, а за нещо, което всички тутакси разпознаваме, все едно дали сме го преживели лично, или сме имали късмета само да го мярваме в новините. Матанич с гениална икономичност успява да пренесе чувството, без да назове нещото. Да покаже как в края на всяка обостряща се ситуация, започнала с „наши“ и „ваши“, виси обесена невинността.

„Зора“ е много страшен и силно ангажиращ филм. В съвсем близкото бъдеще в усамотена къща извън неназован, но видим в далечината град, живее наранено семейство: Ика и Матия са изтощени от тъгуване по свои си начини, които намират пресечна точка само в отчаяния им секс. Малкият Никола не говори. И макар всички да се стараят да запазят разсъдъка си и целостта на семейството, само момичето Кая успява да реагира като здрав човек от началото до края. Нещо лошо им се е случило, но и нещо лошо предстои, а те са застинали в междинния момент, в който всичко се е юрнало по надолнището, и хем не успяват да го удържат, хем неистово се опитват, защото извън този момент ще се наложи да се разпилеят. Ика иска да останат, Матия иска да се махнат, основания имат и двамата, и тези основания са на живот и смърт. Хората от близкото село трескаво мигрират към града. Телевизията и радиото не предават. Разговорите са с недомлъвки.

Звучи като кошмар и така е и построено – иносказателно, лепкаво, тегнещо от опасност и несигурност, но и красиво, вълнуващо; такова, че да не можеш да се откъснеш от него, както тези герои не могат да се откъснат от мястото си. Такова, че да си длъжен да го следиш, защото ти говори персонално, откъм най-дълбокото, и то по въпрос, който трябва да проумееш, иначе горко ще си патиш. С малко изключения всички подробности (пак както в кошмарите) са възможни, съществуващи, разпознаваеми като действителни, но комбинирани или изнесени така, че да извикват смут или направо да плашат. Тук-таме остранението стига до кресчендо и обичайното се превръща първо в странно, после в непознато и накрая в нечовешко (самотната сцена на Ика във ваната с косата ѝ, спусната пред лицето, и ходилата, които издават писклив звук в движението си напред-назад; уродливият танц на верандата на втория Матия...). Това не е балканско кино за травмите от разпада на Югославия, това е Джон Карпентър, който гради напрежение в първата част от „Нещото“.

И като казахме „втория Матия“: изходната ситуация се разпада, когато в уравнението се появява непознат. Той пристига, докато всички си отиват, и наема хора да му построят къща на отсрещния баир. Името му също е Матия, а къщата, която издига за броени дни, е ламаринена имитация на тази на първия Матия. Той влива обещания в ушите, закопнели надежда. Но и тези обещания са имитация. Крешимир Микич в ролята на първия Матия и Тихана Лазович в ролята на Ика са на върха на майсторството си (но всъщност никой от останалите актьори не им отстъпва по хъс и умение). Камерата на Марко Бърдар не просто гледа даденостите, а ги поражда. Звук и музика могъщо допринасят за създаването на трудна, но проходима атмосфера на очакване и боязън. Малък Ходоровски детайл към края (танцът!) изпъква парадоксално и затвърждава усещането за кошмар. „Дали аз сънувам, или и всички други?“, пита песента лайтмотив, която изплува като остров тук и там, за да си починем с нея от плуването през мрака.

„Зора“ е едновременно спомен и предчувствие; разказ за семейството като жизнен организъм, способен да се бори и може би дори да се справи с болестите на времето си; филм с огромна класа, размах и залог. Той е втората част от „трилогията на Слънцето“ на Матанич, започната през 2015 г.  със „Зенит“ (премиера в Кан и награда на журито в раздела „Особен поглед“). „Зенит“ се делеше на три истории, всяка от които – посветена на отделна невъзможна любов и въплътена от една и съща двойка актьори (Тихана Лазович играеше и трите жени). Първата история беше от 1991 г., втората и третата – от 2001-ва и 2011-а. И там, както в ситуираната през 2021 г. „Зора“, се появяваха втренченото черно куче; застрашителният контур на нощния хълм; сексът и танците, които значат нещо друго; сблъскването със страха под повърхността на езерната вода. И там се говореше за „наши“ и „ваши“; и там персонажите се озоваваха между тръна и глога на абсурдни дилеми (престъпник ли да стана, или предател?)... Според автора „Зенит“ е правен с мисъл за баба му, „Зора“ – за баща му, а следващият от трилогията, „Здрач“, ще бъде за него самия.

„Двамина млади през стени от злоба / обикват се под гибелна звезда“ – вариация на точно това виждаме на преден план в последните два филма на Матанич (както впрочем и в един от първите и най-знаменателните му – „Готини мъртви момичета“). Виждаме също, че в една братоубийствена война всички звезди са гибелни. Че между стените от злоба и младите, и старите са обречени. Че всяка война е братоубийствена. Че ако има нещо на този свят, което не бива да е лесно и не бива да е тъпо, то е посегателството, на думи или на дела, срещу човешкия живот. Такива неща внушава Матанич, кога по-пряко, кога, както в „Зора“, по-метафорично. „През 30-те нацистите са говорили на недоволни хора: бедни, безработни, необразовани и фрустрирани. Не им е било трудно да ги превърнат в зверове... – каза той в едно неотдавнашно интервю. – Сега Европа отново е изправена пред подобни предизвикателства. Ако пандемията доведе до икономически срив, дали зверовете отново ще вземат връх, окуражени от популизма и фалшивите новини? Спокойният, цялостен човек ще преодолее екстремистите – това е първата задача и на нашия герой Матия... Правя това, което правя, защото вярвам, че хората в крайна сметка просто искат любов, надежда и мир, и нещата, които поддържат планетата ни жива.“

Премиерата на „Зора“ се състоя в официалния конкурс на 24-тия Талински фестивал, който тази година обемаше рекорден брой заглавия – общо 26. На фона на голямото разнообразие от теми, култури, маниери и степени на качество, хърватският филм рязко се открои с безкомпромисност във всеки свой компонент, но не беше удостоен с нито една награда.