Съвсем неотдавна талантливата чилийка Мариана ди Джироламо изигра млада жена в сложни отношения с майчинството в „Ема“ на Пабло Лараин. Ето я отново в такава роля, този път под друго име и с много повече екранно време в необикновения „Вероника“ на Леонардо Медел. Казано по-точно, екранното ѝ време е практически всичкото (минус няколко въздействащи секунди за контраст в ключов момент от историята). От началото до края тя е в центъра на повествованието и на кадъра и това не е хипербола, а смело авторско решение, което работи изненадващо добре. Героинята ѝ, Веро Лара, „първата дама на чилийския футбол“, е „говореща глава“ като коментаторите по телевизията – видима само от раменете нагоре и постоянно обърната към зрителя. Темата, която разисква, е собственият ѝ бит на „трофейна съпруга“ с много повече пари и свобода от разбираемите за редовия човек. Сред притежанията ѝ се числят: хубост, шарени парцалки, шикозен дом с прислуга, любящ съпруг (звезда на футбола), ревящо бебе, басейн с две приятелки фигурантки край него, журналистка, която пише книга за живота ѝ, и инстаграм профил, за чието обслужване отиват единствените ѝ видими усилия.
Да лишиш от тяло жена – и то такава, чиято социална реализация става през външността ѝ – и да я оставиш да се справя с фабулата изключително с лице и характер, е драматичен сам по себе си авторски акт. Особено в киното, което обича женското тяло за реквизит и оставя „силовите“ изпълнения за мъжете, все едно дали говорим за екшън сцени а ла Том Круз, за могъщия моноспектакъл на Райън Рейнолдс в затворен ковчег („Погребан“), или за играта с очи на парализирания герой на Хавиер Бардем в „Морето в мен“. „Прикованата“ на късо разстояние пред камерата Вероника има страховитата задача да е различна (така че да ни е динамично), но последователна (така че да ни е логично), без физическата възможност да „слезе от сцената“ (така че се налагат само бягствата навътре, към психическото). Възложено ѝ е като илюзионист да разкрие и да скрие персонажа си под неотклонния ни, все по-изпитателен поглед; да не доскучава и да не преиграва в рамките на цели 104 минути; да мине през голяма палитра от състояния, за да ни убеди в нещо, което да постави под съмнение в следващия момент...
Виждаме Вероника в различни ситуации и под различно осветление, с различни събеседници и в различни цветове. Тя е плаха, нагла, ядосана, зареяна, весела, тъжна, престорено весела, престорено тъжна. И постоянно обкръжена от второстепенни персонажи, които за кратко заемат периферията на екрана и на вниманието ѝ. Музиката води чувствата, без да ги насилва, диалозите са щедри на поводи за замисляне. Тази роля е толкова впечатляващо богата на текст и на възможности; толкова циркова – опасна, притегателна и абсурдна като ходене без предпазна мрежа по въже над манежа, – че блестящото справяне на Ди Джироламо с нея засенчва (или по-скоро поглъща в светлината си) изтъняването на правдоподобността към края.
Присъстваме на момент от живота на Вероника, в който тя си е поставила за цел да събере три милиона почитатели в инстаграм, за да може да стане лице на марка червило. Това изглежда глупаво, но има и още. Филмът на Медел е тъкмо за въпросното „още“. Главната героиня е нелепа и го знае, което я прави смущаващо неедноизмерна. Тя си дава сметка колко е тънка пътечката пред нея и колко нисък – таванът, но възнамерява да вземе най-много от своя тесен хоризонт. И тази крайна решимост, придружена с добре маскиран цинизъм (или наивна безскрупулност? или психопатско удоволствие от манипулацията?) и потулена под чистички, „правилни“ реплики, постепенно започва да намеква за още някого под кожата на обикновената „кифла“ – някаква не толкова изтънчена маркиза Дьо Мертьой; някакъв Нерон с малка факла в ръка... Много е объркващо да забележиш проблясъка на хладно, бистро съзнание у някого, към чиято неосъзнатост допреди миг си се отнасял разсеяно-снизходително – „Вероника“ изиграва превъзходно точно тази карта.
Да дадеш думата на жена и да я оставиш тя да моделира повествованието, е също акт на авторска дързост спрямо конюнктурата. Вероника ни гледа през цялото време и макар да не говори на нас, усещането е такова: че споделя истината със зрителя. Или лъже. Или и тя не знае. Важното е, че говори към нас и ние сме длъжни да я тълкуваме не само за да се придвижим през загатнатото и неизказаното, но и защото тя ни наблюдава. А докато тълкуваме, сме принудени и да съдим, което е особено интересно, понеже не е ясно имаме ли право... Може би единственото, в което този филм се подчинява на старите способи за представяне на жените в киното, е, че ярък женски образ се изкарва на преден план изключително ако е жертва или злодейка (или грешница – обичан микс от двете). Сякаш няма ли вина, няма и силно женско участие в света.
Лео Медел (1983) се интересува от нетрадиционната форма на киноразказа от самото начало на своята работа. Първият му пълнометражен филм излиза на DVD и чрез произволна комбинация на елементи предоставя хиляди вариации на хода на събитията; вторият е игра с материала на късометражка, „ремиксирана“ в различни стилове от различни хора; последните са виртуална реалност... „Вероника“, най-новият, беше включен – след премиера в Сан Себастиан и отбиване в Пусан – в богатото 24-то издание на Талинския фестивал „Черни нощи“ (13–29 ноември 2020), в чийто раздел „Бунтовници с кауза“ взе първа награда, споделена със симпатичния „Вечеря в Америка“ на Адам Реймайер.