„Фасбиндер: Ужасното дете“ е същевременно недостъпен за средностатистическия зрител и разочароващо повърхностен за „експертно“, синефилски настроени фенове на култовия режисьор. Филмът не поднася ясно (не контекстуализира и не разнищва) събитията от живота на тази крайно противоречива немска икона. Ако човек не е гледал всички творби от филмографията на Фасбиндер, които са цитирани в „Ужасното дете“, и ако не е запознат поне бегло с радикалния му „лайфстайл“ и с колоритния му антураж от актьори, оператори и продуценти, то той едва ли би могъл да се ориентира в сценария на Оскар Рьолер и Клаус Рихтер, който препуска от един житейски епизод на друг с фриволна лекота и озадачаваща липса на рефлексия. В това отношение би могло да бъде объркващо за публиката и че филмът „творчески“ преразказва и преиначава, без последователна концептуална мотивация, някои елементи от биографията на режисьора. Така например жените в живота на Фасбиндер (актрисите Ирм Херман, Ингрид Кавен и монтажистката Жулиан Лоренц), изглежда, са синтезирани в един периферен образ (Гудрун), като по този начин е неуважително омаловажена тяхната (често болезнена) роля в изграждането на неговата кариера. Въпросната приглушена мизогиния е усилена и от прекомерната фиксация на „Ужасното дете“ върху хомоеротичните връзки на немския режисьор, от които са представени най-сензационните, брутални и откровено патологични моменти, като така всъщност непреднамерено се репродуцират ред хомофобски клишета за „болестната природа“ на такъв тип взаимоотношения.
В известен смисъл не трябва да са изненадващи подобни патологични репрезентации на жените и хомосексуалността във филм за Фасбиндер, който в много отношения очевидно е бил крайно садистичен и нарцистичен човек. Проблемът е по-скоро, че в „Ужасното дете” няма критическа дистанция, разделяща творбата от нейния обект. Заради това филмът сякаш се слива с популярния образ на Фасбиндер, който привлича и отблъсква със своята стихийност, гениалност и фасцинираща трагичност. Все пак немецът като че ли наистина живее и си отива от този свят като своеобразна „рок звезда“ – преждевременно (на 37 години от свръхдоза), и с над 40 кинопродукции, дузина пиеси и немалко роли зад гърба си (като почти всички негови проекти са по един или друг начин „важни“ за историята на киното и театъра в следвоенна Германия). Същевременно неспособността на „Ужасното дете“ да раздели „гения“ от болката, която е причинявал, не само разкрива едно дълбоко неразбиране и подценяване на безбройните качества, които Фасбиндер е притежавал като режисьор, сценарист, монтажист и драматург, но и девалвира опита на неговите „жертви“ (сред които може да се каже, че е и той самият). Затова и филмът не предлага обяснение как е бил толкова продуктивен и защо хората около него са му били верни въпреки униженията, на които ги е подлагал. Зрителят би могъл да остане с впечатлението, че Фасбиндер просто е крещял и друсал нонстоп, докато проектите му са се осъществявали някак от само себе си. Дори от малкото сцени в „Ужасното дете“, в които той снима някои от най-известните си творби (като „Любовта е по-студена от смъртта“, „Уайти“ и „Вероника Фос“), не придобиваме никаква представа за неговите способности и талант, а единствено ставаме свидетели на това как е малтретирал своите актьори.
Ако сме настроени по-благосклонно, бихме могли да твърдим, че Рьогел (режисьорът) индиректно и концептуано представя едно възможно обяснение за продуктивността на Фасбиндер посредством фона и декора. Мизансценът на „Ужасното дете“ е замислен и скроен като нещо средно между театрална сцена и снимачна площадка, като реквизитът и героите са често обгърнати в мека неонова светлина или на моменти в почти барокови светлосенки. Тази уникална естетическа визия, която е донякъде вдъхновена от последния проект на Фасбиндер („Керел“, 1982 г.), е може би най-очарователният аспект на филма и създава усещането, че производителността на кинокласѝка се е дължала до голяма степен на факта, че животът му и киното (работата му) са били неразделни. Все пак той прекарва дълги години в свеобразна комуна с актьорите и филмовия си екип, което му е позволявало понякога да снима непрестанно и съответно да произвежда до 4-5 продукции на година.
Редно е обаче да се отбележи, че „Мъж като Ева“, лента на румънеца Раду Габреа, заснета едва две години след смъртта на Фасбиндер, третира по несравнимо по-задълбочен начин както комуналния аспект на живота/работата на немеца, така и неговите сложни любовни взаимоотношения с мъжете и жените около него. Във въпросния филм кинокласикът е изигран от своята актриса Ева Матес, което успешно отразява флуидността на неговата идентичност и сексуалност. В сравнение трактовката на Оливър Мазучи, който играе Фасбиндер в „Ужасното дете“, е на моменти твърде карикатурно „мъжкарска“, въпреки че актьорът прави всичко възможно да предаде спонтанната мелодраматична сантименталност на режисьора. Още повече е трудно да не сравняваме двата филма, тъй като Рьолер е направил съзнателната грешка да даде на Ева Матес ролята на Биргите Мира (актрисата в „Страхът изяжда душата“) в своята продукция. Това само привлича вниманието на „синефилското око“ към факта, че „Ужасното дете“ е безспорно по-слаб и повърхностен опит върху живота на Фасбиндер от „Мъж като Ева“.
От всичко написано дотук можем да се запитаме, щом този филм не е предназначен нито за незапознатия зрител, нито за осведомения експерт, то тогава защо изобщо е направен? В действителност понастоящем съществува немалък каталог от документални филми (и един куп книги) върху живота и личността на Фасбиндер, които биха били далеч по-интересни и ангажиращи и за двата вида публика (например „Жените на Фасбиндер“, 2000 г., и „Фасбиндер: Да обичаш безусловно“, 2015 г.). От друга страна, като че ли има и място за нови опити върху наследството на немския режисьор в контекста на съвремието, когато идентичността ни (независимо дали политическа, полова или сексуална) се превръща все по-често в повод за конфликт. В крайна сметка ироничният цинизъм на Фасбиндер спрямо всичко и всички (най-ясно видим в продукции като „Третото поколение“ и „Пазете се от светата курва“) ни помага да видим „другия“ не просто като жертва или насилник, като враг или съюзник, а като наш съучастник в престъплението, което животът представлява. Ако съществуваше филм за това лице на режисьора, вероятно бихме могли да минем отвъд наивното клише за изтерзания гений и да видим зад него човек, който се е мъчил да живее, работи и обича както може. За жалост обаче, „Ужасното дете“ е празно митотворческо упражнение по стил, предназначено, по всяка вероятност, основно за хората, които са го заснели.