С Possessor, втория си пълнометражен филм, канадецът Брандън Кроненбърг спечели двете най-желани награди на 53-тото издание на Каталонския международен фестивал за фантастично кино в Ситджес: за режисура и за най-добър филм. Заглавието (преведено тромаво „Обсебителка“ или заобиколно „В чужда кожа“) описва професията на главната му героиня Тася Вос – тя е наемна убийца и чрез специална технология се вселява в хора, които имат лесен достъп до набелязаните жертви (техни близки, началници и прочее). След като ги използва за основното убийство, тя се отървава от тях чрез „самоубийство“ – застрелва обладаното тяло и нарочен оператор я връща в нейното собствено, което я изчаква в съхраняваща го машина. Тася работи за корпорация за поръчкови екзекуции, чиято идеология е пълна секретност плюс максимално облагодетелстване, и е най-добрата в областта си. Завръзката възниква в момента, в който става ясно, че от много „вселяване“ убийцата е започнала да губи контурите на собствената си личност, а корпорацията няма никакво намерение да се бави с повредени „инструменти“.
В ролята на Тася е англичанката Андреа Райзбъро, която с хамелеонските си умения и неутралната си външност, отворена за всякакви тълкувания, започва да се превръща в нова Тилда Суинтън на маргиналните сюжети. Любопитно е, че Райзбъро е вече добре позната в "Ситджес", където през 2018 г. взе наградата за най-добра актриса с „Нанси“ на Кристина Чо, но изпълняваше водаща роля и в друг филм от тогавашния конкурс, отличения за режисура „Манди“ на Панос Косматос. Не ми е ясно доколко и какво значи това, но и трите заглавия (включвам „В чужда кожа“) са на начинаещи автори, с премиери на фестивала „Сънданс“ и къде по-кратко, къде по-дълго любовно се взират в лицето на Райзбъро в червено (подредила съм кадрите по степен на лично пристрастие: най-горе е „Нанси“, следва „Манди“):
Параноичната фантазия, че понякога или винаги някой движи нас или околните ни като марионетки и че случайностите са режисирани стъпки от пъклен план, сигурно съществува от пещерни времена – затова и в нея продължава да има хляб за разказвачите с потенциал да боравят с най-дълбоките човешки страхове. За съжаление, Брандън Кроненбърг не е от тях. Няма как да не отбележим, че той е син на Дейвид Кроненбърг и е избрал за свой стил неговия body horror. Екранните видения на чудновати, насилствени или летални телесни прониквания, трансформации и злоупотреби, характерни за бащата, са най-впечатляващото и в двата пълнометражни филма на сина (дебютът му Antiviral е от 2012 г. и дори само трейлърът дава добра представа за съдържанието и тона му). Няма как да не отбележим също, че ключов за „В чужда кожа“ е персонажът на Дженифър Джейсън Лий, една от чиито най-запомнящи се роли е в „Екзистенц“ на Кроненбърг-баща. Там нейната героиня Алегра обясняваше по следния начин смисъла на ролевата игра от заглавието: „Трябва да я играеш, за да разбереш защо я играеш“. В „Екзистенц“ защо не се разбираше, но имаше приключение и изненада, които нещо можеха да значат. Това не важи за „В чужда кожа“.
Всичко в живота на Тася е прагматично, целеустремено, отработено без спънки като симпатии, съчувствия, колебания. Всичко във филма е подчинено на задачата по визуално и акустично впечатляващ начин да занули всяка емпатия. Човек безуспешно търси диря от нещо разпознаваемо или привлекателно по лицата без мимика, в разговорите без интонация, в отношенията без обвързаности, в излъсканите футуристични интериори (някой някъде забеляза, че мобилният телефон на Тася сочи 2008 година, та вероятно вместо бъдеще във филма имаме алтернативна съвременност или намек, че цялото отчуждение и механизиране вече ни се е случило). За да постигне някаква релефност в цялото това все едно, за да може окото и умът все пак за нещо да се хванат, младият Кроненбърг прибягва до по-концентрирани дози от същото, банално маскирани като ерос и танатос. И у него, както у баща му, чрез осветление, ракурс, темпо и звукова среда меките части на тялото могат да се превръщат в ръбести шрапнели, сексът – в отмъщение, смъртта – в развлечение (само дето ги няма интересните диалози, поне двуизмерните характери с обяснима мотивация и толкова други неща). Ако ви стиска, във „В чужда кожа“ ще видите избушени очи и зъби, артерии, помпащи фонтани от кръв, търкулнати фрагменти от ръце. На фона на стилизираната обща среда тези твърде материални подробности са десеторно по-агресивни. И ненужни.
Големият обрат, развръзката на този разказ, очакваният му неочакван край е едно предателство. Това е и големият му крах. За да имаш предателство, трябва да имаш приятелство или някакво негово подобие, което да се разпадне с гръм и трясък и да обърне световния ред. Или поне каквото и да е за губене. Тук такива неща няма, затова и няма откъде да се вземе съпътстващото предателството вълнение: предчувствието за край, разочарованието, болката. Корпорацията на Тася и филмът на Брандън Кроненбърг са психопатски пространства – в тях няма емпатия, гладко и студено е, всички са никои. Така самият акт на разказването се обезсмисля. Ако нищо няма значение и всички са заменими, защо въобще се занимаваме да гледаме? В машините няма надежди, смях, стъписване, съспенс, слабости, близост, дилеми, порастване, катарзис. Има монотонност и амортизация. Основният проблем на „В чужда кожа“ е, че се опитва да разгърне един по същество сантиментален сюжет (човек вади нож другиму и умира от него) със средствата на някаква недообмислена математика, която отрича всичко сантиментално. В процеса форма и съдържание се унищожават взаимно.
В психопатското пространство неизбежно навява скука, независимо какво е лустрото отгоре – без трайни привързаности и някаква ценностна система няма как да се получи интригуващо. „Скуката е птицата на мечтите, която мъти яйцето на опита“ – този цитат от Валтер Бенямин прелита по някое време през „В чужда кожа“ и да не се лъжем, без контекст стои като някое от онези изречения, генерирани автоматично на шега. Пробвайте с „Промяната е вятърът на желанието, който брули гората на съмнението“ или „Очакването е утрото на прозренията, което вещае вечерта на спокойствието“ и ще видите, че ефектът е същият. Ефектът е същият и ако гледате или не гледате този филм, по време на който може да ви се стори, че нещо долавяте, а друго си спомняте, но от който ще си тръгнете просто с час и нещо живот по-малко.
