Няма гледане на компютър, което да замени удовлетворението от големия екран в пълна до пръсване зала в Ситджес. Освен – поне в този случай – възможността да върнеш пет пъти дадена сцена и пет пъти да ахнеш като за първи. Случаят е „Другарят Дракулич“ на Марк Боджар (награда за най-добър сценарий от "Ситджес" 2020), а сцената – на кратък спонтанен танц в хамбар. Вечеринката допреди малко е била народна, с къдрави цигулчени трели и двойки на разумно разстояние, но ето че насред фолка и соца, и всеобщия конфуз в хамбара нахлува червеният „Форд Мустанг“ на Фабиан, от уредбата му изригва Vietkong Yeah (парче, което звучи като автентичен „удсток“, но е писано миналата година за великолепния саундтрак от Габор Керестеш) и Мария почти неволно се подчинява на мелодията и разкършва рамене. Тази сцена е създадена от материята на сънищата и мечтите – ярка, същевременно интимна и епична, нехайно съвършена. Толкова, че до нея босият туист на Ума Търман и Джон Траволта в „Криминале“ изглежда недодялан.
„Другарят Дракулич“ е правен с наслада и за наслада, което му личи от първата секунда. Визуално е в духа на Уес Андерсън, Аки Каурисмаки и Жан-Пиер Жьоне: разположен в ретро измерение, вярно с оригинала предимно във вещите – старателно сортирани и подредени в пищни композиции. Ужасите от времената на диктатурата (действието се развива в Будапеща от началото на 70-те) тук са използвани като декор за влакче на ужасите в лунапарк – верните възстановки на кабинети и костюми, „работническата класа“ и „Интернационалът“, портретите на Маркс, Енгелс и Ленин, излиянията на Брежнев по специалния телефон, заплашването с рицин и ГУЛАГ, безумните методи и изрази на службите... Малко като Третия райх в „Джоджо Заека“, за който няма как да не се сетим и по още една причина – неговият режисьор Тайка Уайтити е автор и на „Какви ги вършим в мрака“, една от малкото наистина сполучливи вампирски комедии. А „Другарят Дракулич“ е именно сполучлива вампирска комедия. (Тук Дракула срещаме само в заглавието, но „синът на дявола“ съвсем не е нещо екзотично за унгарците: първият филм, в който се появява Дракула, преди цял век, е унгарски; унгарец е най-известният актьор в ролята на графа, Бела Лугоши.)
Стартовата ни позиция е следната. Виетнамската война наближава към края си и в социалистическа Унгария от „страната на агресора“ САЩ пристига пратеник на Червения кръст да събира дарения от кръв за Виетнам. Това е Фабиан (Жолт Над) – някогашен съратник на сегашния първи на партията Янош Кадар и на Фидел и Че в Куба. От бележит революционер той се е превърнал в изгнаник в гнилия Запад, понеже мерзко потушеният опит на Унгария да се откъсне от орбитата на СССР през 1956 г. го е отвратил от дотогавашната му среда. Но има и още нещо. Фабиан вече рязко се отличава от своите бивши приятели не само по идеите и дънките, а и по видимата си възраст. Докато всички от неговото поколение са се превърнали в кисели 60-годишни апаратчици, той продължава да e мъж в разцвета на силите си с дяволит блясък в окото... Мария (Лили Уолтърс), бледа млада другарка от специалните служби, подчинена на Лаци (Ервин Над), с когото поддържа и вяла сърдечна връзка, получава задание да съпровожда и наблюдава Фабиан. Тайната на неговото безсмъртие е особено апетитна за кремълските властници. Така тази пародия на всички замесени страни, жанрове и епохи разкрива и шпионски пласт, в който Мария е едновременно Джеймс Бонд и момиче на Бонд.
Прочетох някъде, че Марк Боджар се дипломирал с работа върху иконографията на вампирските филми, и не се изненадвам. „Другарят Дракулич“ е кино, което изниква от киното – съществена част от средствата и енергията му идват от доброто познаване на предшествениците и способността му да прехвърля мостове не само между зрителите и конкретния сюжет, а и между зрителите и множество други екранни сюжети. Историята на света е повествование, историята на Студената война е повествование, историята на киното е повествование, отделните ни животи са повествования – със самия си подход насмешливият „Другарят Дракулич“ поставя под съмнение солидността не само на собственото си съдържание, но и на всички тези други, по-обемни съдържания (чиито смисли винаги се заявяват безкрайно сериозно, но нерядко се променят до пълно изветряване ей така, пред очите ни). Огромна част от живота ни е игра, която, ако забравим за нейната изначална условност и нетрайност, е склонна да се превърне в нелеп ритуал с понякога гибелни последици. И това е само едно от нещата, които може да се каже, че „провежда“ „Другарят Дракулич“, освен смеха като задължителна съставка на любовта, свободата да си личност, смелостта да се радваш и други подобни.
Преди десетина години „Хуан и мъртвите“ на Алехандро Бругес обрисува най-новия кубински социализъм през зомби комедия, в която хаотични тълпи се лашкаха на гладни талази по карибския остров. Паралелите с реалността бяха повече от явни, но филмът отиваше отвъд чистата памфлетност: той имаше и кинаджийска стойност, и сложен сценарий с „пипнат“ диалог, и топла лична история, която да изяви контраста между важно и неважно, а и свой паметен танцов номер на покрива на една хаванска сграда. Освен на бодри очаквания за бъдещето на киното, „Хуан“ и „Дракулич“ ме навеждат на мисълта, че „комедиите на ужасите“ са неочаквано работеща възможност за потапяне в опасните места на паметта; че „аналоговата носталгия“ на екрана се сживява добре с критичния поглед към травматичното, без непременно да го филтрира сантиментално и да размива контурите му (казано иначе: напълно осъществимо е да посегнеш към тежкото минало, за да извадиш от него естетически интересен реквизит, и с удоволствието от това да не легитимираш етическата му нередност).
