Друго е да гледам филми по фестивали, защото тук киното не е изгубило празничността си. Филмът е събитие, веселие, човешко тържество, празнувано заради самото му съществуване. В зала “Аудитори” на хотел “Мелиа” в Ситджес публиката ръкопляска, свирка и вика срещу екрана, първо на шапката на фестивала, после на логото на филмовото студио, след това ей така, на непонятни корейски знаци, ей така, защото сме на празник и празнуваме. Включвам се и аз, отначало изненадан, после възторжен, а накрая на най-яките моменти вече викам.

В самото начало смотан шофьор на камион се пресяга за телефона си и тряс – блъсва нещо. Слиза от каросерията и виждаме дълга кървава диря, която завършва със смачкана сърна. “Мамка му, какъв ден”, плюе шофьорът, качва се обратно и потегля. Камерата остава на десетина метра от сърната, чуват се зловещи тъпани, сърната се размърдва и със страшни гърчове се изправя на крака. Следва близък план на очите й – мътни и ужасни. Избухват аплаузи. Аз допринасям. Казвам си, добре. Тук е хубаво. Аплодираме невероятното. Възторжени сме от невъзможното. Жадни сме за още. При нас задръжки не вървят.

Защото тези невероятни пътешествия ни карат да се чудим, подтикват ни да ахкаме, напомнят ни да вярваме, че в реалността ни винаги има нещо повече от вече разбраното. Не оставят ума ни да спира и поддържат стремежа ни да си обясним. Затова искаме още, искаме да идем далеч, възможно най-далеч, на непознато, да се усетим неподготвени, да зяпаме и да тръпнем. Както в приказка, да идем на невероятно място, да изживеем сложни случки и да научим прости истини. После да се върнем и да видим приказното и страшното и в себе си, и в реалността си.

Приказка със стандартна структура и яростно изпълнение е “Влак за Пусан” на Йон Санг Хо. Историята е типично стивънкингска – в нормалната реалност изведнъж нахлува фантастичен ужас, който изживяваме заедно с шарена група хора, които силно си контрастират (в случая – фондов мениджър, дъщеричката му, две баби, бременна жена, якият й мъж, шеф на автобусна компания, кондуктор, бездомник, бейзболисти, мажоретка…), които иначе никога не биха имали вземане-даване помежду си, но при критични обстоятелства и в ограничено пространство (в случая – влак) взаимодействат един с друг, докато лека-полека оредяват в опитите да се справят с бедствието (а то е, че някаква алчна корпорация оплесква нещо и пуска зараза, от която всеки ухапан се превръща в хищно, диво, бездушно чудовище – зомбита един вид, ама бързи и яростни). И пак по стивънкингски – има ясна морална норма, която се задава от някой аутсайдер (в случая – дете).

Звучи като нещо многократно предъвквано, но е зрелищно и умно и е удоволствие почти на всеки кадър. И писането, и заснемането са внимателни, сложни и богати, странящи от лесни, еднотипни и окончателни решения, с уважение към качественото пътешествие. Най-впечатляващи, готини и страшни са заразените хора, показвани често в много близък план, зловещите им физиономии, движения, каскади, озвучени от напечена музика, още по-заплашителни заради забързаните, насечени кадри, така че да усетим възможно най-интензивно клаустрофобичния ужас на вагоните. Да съпреживеем страха и желанието за оцеляване.

Филмът създава морален конфликт, който разделя участниците в екшъна на два отбора. Какво да правим, когато отвсякъде дебнат чудовища? Да се оправяме всеки за всеки или да действаме всеки за всички? Сами или заедно? “Теб те е грижа само за себе си, затова мама си тръгна”, казва момиченцето на баща си, след като той се опитва да я научи, че не трябва да е добра с другите при такива обстоятелства. Непрекъснато поставяната граница е между човека, който си плюе на петите, и човека, който се хвърля да помага; между човека, който трясва спасителната врата под носа на другите, и човека, който изчаква още малко; между човека, който би убил другите, за да спаси себе си, и човека, който би убил себе си, за да спаси другите. Отговорът, предложен от “Влак за Пусан”, е ясен – сам не може, особено в гадостта, каквато и да е тя – зомбита, война или лъжа. И ни дава достатъчно моменти, в които да го почувстваме силно – аплодираме, когато якият изниква изневиделица и спасява момиченцето; аплодираме, когато бащата забива тупаник в лицето на гадняра; аплодираме и викаме, когато бабата проумява, че страхливците са тъпанари, и пуска чудовищата да ги хапят. И е зловещо, много зловещо, когато шефът на транспортната компания не пуска другите в безопасния вагон и физиономията му е хищна като на чудовищата. Защото е страшно, когато дивите чудовища изяждат човека, но е още по-страшно, когато себичните, разумни чудовища изяждат човешкото.