Във филма се споменава една фреска в църквата “Санта Тринита дей Монти” в Рим – погледната отдалеч и отстрани, е сан Франческо ди Паола под дърво, а ако започнеш да се приближаваш, ако смениш ъгъла, постепенно се разкрива огромен пейзаж. И си мисля, че киното има потенциала да прави точно това – бутва ни малко настрани, така че да сменим ъгъла, да погледнем другояче, да видим нови пейзажи, да осъзнаем ограниченията на ума и погледа си, да разберем колко малко сме виждали досега, светът ни да живне.
Това важи особено силно за киното на Вернер Херцог. Той все се муши в отдалеченото, вре се в непознатото, навън в света и навътре в човека, къде ли не е ходил и какво ли не е разказвал – джунгли, ледове, височини… И най-вече – всякакви чудати разновидности на човешкото.
Професор Лора Сомърфелд пристига в Южна Америка, заедно с екипа си от още двама учени, за да изследва и докладва за природното бедствие “Диабло бланко” – разширяващата се с 800 кв.м. на година солна равнина Уюни в Боливия, но още при кацането си бива отвлечена.
Редят се сцени, типични за киното на Херцог, многозначни и многопосочни, сложни и неподдаващи се на обичайните наративни тежнения, съставени от наглед несъвместими елементи, които повече объркват, отколкото изясняват. Фокусът подскача и до края филмът не заявява категорична линия на разказване – природните пейзажи, документалните кадри, екологичното бедствие, алчните корпорации, отношенията между персонажите, личното вътрешно пътуване на Лора, – нито категорично настроение – смешно, тъжно, трагично, медитативно, оптимистично или песимистично. Красива меланхолична музика озвучава комични мъже с бандитски маски, похитителят говори с професорката за философия и изкуство, всички си правят смешни снимки на фона на красивото бедствие, странните персонажи, особени диалози и необичайни случки са навсякъде, играта е умишлено театрална. В повечето отзиви, които прочетох за филма, той е заклеймен като “нефокусиран”, “безформен”, “неконкретен”, “неясен”, а за мен точно в това е стойността и потенциалът му.
Дълго време мотивите за отвличането остават неясни, докато след няколко дни похитителите не отвеждат Лора до… същата солна равнина, която тя е дошла да изследва. “Исках да ти я покажа”, казва Мат Райли, ръководителят на бандитите, интелигентният особняк, който се оказва и изпълнителният директор на корпорацията, отговорна за бедствието. “Но ние така или иначе щяхме да дойдем тук. Защо е нужно това?”
Докато още се чуди, Лора бива зарязана насред солната пустош, точно до вулкана Утурунку, заедно с две слепи братчета и оскъдни провизии. И така една седмица, когато Мат Райли идва да я прибере.
Защо е нужно всичко това? Поради същата причина, заради която е нужно киното. Защото както ние като зрители сме склонни да търсим позната разказвателна структура, така и учените пристигат на чуждото място с нагласата да намерят каквото вече знаят. И както филмите на Херцог разклащат линейните ни представи за разказ, истина и живот, така и Мат иска да разклати Лора. Нужно е не заради придобиването на конкретни документални факти (филмът така и не заявява географска конкретност и не става ясно, че през цялото време сме в Боливия, като по този начин усещането е, че бедствието не е някъде си там, в непозната далечна страна, а някъде тук, не съвсем ясно къде, но в нашия свят). Нужно е, за да се предложи друг, по-близък ъгъл, за да се превърне истината в лично преживяване, в нещо повече от безжизнена статистика, в капитал с универсална стойност.
