След като преди няколко години “Луна” на Дънкан Джоунс ни подтикна да се поставим на мястото на клонингите, а миналата година “Екс махина” на Алекс Гарланд съвсем навременно ни накара да се замислим какво е изкуствен интелект, какво може да бъде и какво да го правим, сега “Проект “Лазар” на Матео Хил, също филм с малки мащаби, но с плътна, медитативна атмосфера и впечатляващи визуални решения, ни задава друг важен въпрос, който, с развитието на медицината, става все по належащ за обсъждане – искаме ли да сме безсмъртни.

На пръв поглед отговорът е очевиден, такъв е и за главния герой Марк, поне в началото на филма, когато разбира, че му остава още година живот. Така че след обстойно проучване той взима решението да пожертва оставащата година, която би прекарал с приятелката си Наоми, да се самоубие, докато болестта му още не е напреднала, и да се крионизира, за да бъде евентуално размразен в момент, когато медицината ще знае как да го излекува.

Докато това се случва, филмът върви мудно и банално, с твърде много сантимент и твърде малко хумор, което се усеща най-болезнено при тегавите разговори между персонажи с емоционална интелигентност под прага на гледаемото ми. Красивите визуални вметки разведряват, особено тези с интересни медицински детайли, но меланхоличните мисли на Марк, обвити с претенция за поезия, по-скоро граничат с мелодрамата.

Вълнуващото започва в момента, в който Марк се събужда някъде в бъдещето – не само заради прозрачните джаджи, бялата, лъскава обстановка ала “Одисея в космоса” и любопитно изменените разбирания за “любов” и “двойка”, а по-скоро заради изместването на фокуса от вглъбената мъка на един безинтересен ми човек към уникална ситуация с универсална релевантност: какво означава появата на първия съживен?

Филмът е очарователно малък и непретенциозен в подхода си към поставянето на въпроса. През цялото време не се отделяме от усещанията на Марк и всички ефекти, операторски и монтажни решения са с цел да съпреживеем – от замаяното объркване в началото, през болката на залежалото тяло и радостта от възвръщащия се живец, до все по-засилващите се разочарование и празнота.

Макар че музиката е отнесена и протяжна, темпото на филма е бързо и разказът е плътен и събитиен. Екшънът започва малко след размразяването на Марк, когато се появява едно от най-важните изобретения на бъдещето – умозаписвачката, която стимулира мозъка да й дава мисли, чувства и спомени и ги записва, така че да са незабавно достъпни за останалите хора, включително за зрителите. Ние виждаме и усещаме всичко, което се случва в главата на Марк. Наративът е великолепно неправолинеен и тече, както текат мислите на главния герой – накъсан от какви ли не светкавични фрагменти, внезапни, натрапчиви, често повтарящи се, но и с все по-силна концентрация върху историята на Марк и Наоми, която е подавана на нехронологични парчета, разхвърляни из целия филм до самия му край (но все пак удобно маркирани времево от различните прически на Марк). Този похват на накъсване обезсмисля идеята за време и така животът постепенно се усеща като достатъчна вечност, по-цветна и ведра от тази, която се очертава пред съживения.

С натрупването на смисловите податки за външния свят става ясно, че бъдещето е някаква гротеска от сорта на “Кинг Конг” – Марк е просто чудовището на Франкенщайн (“Аз създадох мускулите ти”, казва му д-р Уест, който все повече се изживява като бог), великото постижение на съживяването има преди всичко меркантилна стойност, от интерес за медии, спонсори и потенциални пациенти, а на любовта между Марк и Наоми се гледа като на симпатична отживелица. Марк, смотанякът му със смотаняк, едва накрая се усеща, че щастието е някъде другаде, а не в живота сам по себе си. Че е бил най-щастлив и жив във времето, когато е приел смъртта си. “Не бях готов да умра, но не съм готов да живея така.” Постепенно и индиректно, филмът променя основния си въпрос – вече не пита дали има живот след смъртта, а дали има живот след любовта. Отговорът на Марк е категоричен – “последното ми желание: да бъда отново нищо”.