Основата е фантастична и семпла. Героинята на Елина Льовенсон, вдовица на изчезнал по време на представление магьосник (представен като “майстор на изчезванията”), ражда невидимо дете. Отглежда го с много любов и със съзнанието, че никога няма да бъде прието в света, така че дори не му дава име, нарича го само “Ангел мой”. Когато пораства обаче, момчето завързва приятелство, а впоследствие и любов със съседското сляпо момиче Мадлен.

Виждането и усещането са главните герои в този филм. Понеже не можем да видим Ангел мой, за да усетим съществуването му, често гледаме и чувстваме през неговите очи. Мадлен пък, понеже не може да вижда, се научава да усеща погледа на Ангел мой (“Обичам да ме гледаш. Като ласка е.”) и знае точно къде я гледа – в очите, устните или врата. След няколко години Мадлен е оперирана и проглежда. Това разклаща силно техните взаимоотношения и зарежда основната тема във филма с още смисъл – в момента, в който тя проглежда, Ангел мой става невидим за нея, Мадлен спира да го вижда, той изчезва. С получаването на зрението си тя изгубва любимия си. Погледът на сърцето е закрит от погледа на очите.

Освен свобода, за която режосьорът Хари Клевен благодари на продуцента преди прожекцията, се иска много изящество и смелост, за да изнесеш опитите на един невидим човек да се свърже със света и да го направиш без драма, без фойерверки, без сълзлива музика, без зрелищни ситуации и почти без сюжет. Когато човекът от фестивала представяше филма и екипа, на няколко пъти различих думата “поезия”. Този етикет е малко съмнителен и много изтъркан, но за мен “Ангел мой” сработи точно така. Като стихотворение, в което не се случва много, но то е достатъчно мощно, за да създаде усещане за свят, свят, който е нежен и игрив, красив и смешен, тъжен и тих, както май само филмите на френски могат да бъдат. Музиката е медитативна и разтапяща. Любовта между Мадлен и Ангел мой е кротка, безгрижна, чиста и честна, в най-сладката й и опияняваща разновидност (“Мирисът ти ме замайва”), с поглед към близкото и малкото. Камерата се движи плавно, сякаш гали, дълго и втренчено се задържа върху детайли и картини – как тревата бавно сляга под стъпките на Ангел мой; как играят на криеница и Мадлен винаги го открива, въпреки че той е невидим, а тя е сляпа, а може би всъщност точно заради това; как невидимите му пръсти се плъзгат по кожата й, която е толкова близо, че прилича на континент; как говорят за миризми, звуци и чувства; как усещат, разкриват и споделят все повече от света и разбират все повече за себе си.

Несъмнено за някои целият филм, включително краят му, ще е сладникав, банален и празен, но за мен беше нежно, смислено и близко. Хареса ми простата, но внимателно построена красота, и в сценографията, и в любовта, хареса ми поезията, защото ме замисли за важни неща, върна ми интересни спомени и ми инжектира хубав свят, и ми хареса, че по такъв приятно фантастичен начин ни се напомни уж елементарния урок, който поради някаква странна причина така и не научаваме – че е важно какво говорим, какво виждаме, какво чувстваме и какво искаме, а не как изглеждаме. Хм, или дали изобщо изглеждаме.