Тазгодишният носител на наградата за най-добър пълнометражен филм от Фестивала за анимационно кино в Анси, японският "Лу през стената", участваше в състезателната програма за анимационни филми в Шанхай и беше чудо, че изобщо се докопахме до билети (на третия ред, доста встрани, но по-добре от нищо), имайки предвид, че за игралния японски в основната програма нямахме никакъв шанс.

“Лу през стената” се заема с немалко добре познати теми – подрастване, самота, влюбване, като в центъра е класическата фантастична основа за две същества от различни светове, които се сприятеляват, забавляват и преобръщат предразсъдъците на общностите си. В едно интервю режисьорът Масааки Юаса казва, че първоначалната му идея е била двете същества да са човек и вампир, но съсценаристката му Рейко Йошида предлага нещо по-свежо и местно – русалка (заради което “Лу през стената” извиква немалко паралели с “Поньо от скалата край морето” на Хаяо Миядзаки). Историята върви по познатата пътека на филми за човеко-чудовищни отношения ала “Кинг Конг” – сред хората се появява чудовище, но то е чудовище само защото хората го виждат като чудовище, а го виждат като чудовище само защото те самите са чудовища, накрая чудовището научава хората на човечност и ето че нежността и чудатостта могат да съжителстват, – но го прави ефектно, с много фантазия, смях и персонажи, които не се делят на “добри” и “лоши”, а само на обичащи (основно младите) и неразбиращи (основно старите), и които притежават свои собствени емоции, превърнати в отделни сюжетни линии (желанието на Юхо да стане известна певица, любовта на Кунио към Юхо, загрижеността на бащата на Лу към дъщеря му, меркантилните интереси на дядото на Юхо…). Всъщност по думите на Юаса това е преди всичко история за порастването на Кай, меланхоличното, необщително момче, което чрез отношенията си с Лу и грижите за нея се научава “да говори, да прощава и да не му мисли много”, иначе казано – “става прям”.

Въпреки тематичните допирни точки с “Поньо на скалата край морето”, “Лу през стената” е далеч от визуалния стил на Студио “Гибли”. Флаш техниката, характерна за телевизионната работа на Масааки Юаса, не позволява постигането на детайлното изящество и нежните образи на класическата японска анимация, но очевидно не това е била целта. Макар и плоските изображения с прости линии и почти никакви сенки да не са винаги приятни за окото, някои похвати като преувеличенията на движенията, разтягането или раздуването на образа, липсващи в реалистичния рисунък на “Гибли”, са особено ефектни при предаването на някои емоции и в изграждането на персонажите, а най-вече в танцувалните сцени, които сякаш умишлено отпращат към моменти от ранните филми на Дисни.

Друга централна тема във филма е музиката, която най-често не е просто саундтрак, а реални песни, които персонажите слушат или изпълняват (предимно раздвижен, свеж, шантав синтезаторен поп), което й придава особена значимост. Отначало тя е единствено убежище за Кай; после тя го събира с Юхо и Кунио; тя става и част от коварния план на използвачите; единствено тя създава мост между световете на хората и русалките, като първо музиката на хората привлича Лу, а после музиката на Лу разтанцува цялото градче... Тя е нещото, което първоначално сближава двата свята, дълго време останали ненужно далечни и чужди. Съвсем уместно оригиналното японско заглавие заявява, че това е филм за “Песента на Лу, която възвестява зората”.