Смъртният одър на бабата, крахът на родовата общност, краят на матриархата. Разпръснали се из Европа, на всички дъщери и синове им отнема комично много време, за да се окажат на едно и също място. Наследниците се изпокарват, докато майка им умира. Годината е 1992-ра, мястото е Сараево, в навечерието на Босненската война, която чука на вратата, докато роднините се препират кой какъв дял от къщата да наследи, откупи или препродаде. Това е сюжетът на „Стегни се, бабо“, новия филм на Пиер Жалица, един от най-харесваните режисьори на Босна и Херцеговина. Макар че това е едва третият му игрален филм (и то с шестнайсетгодишна пауза до тази премиера), Жалица е печелил награди в Кан и Локарно за документалните си отзиви за войната в бивша Югославия, върху които работи като активен член на СаГА (Група на артистите в Сараево по военно време). Затова и не беше изненадваща статистиката, че филмът (като откриващ 26-ия Филмов фестивал в Сараево, който се проведе изцяло онлайн) беше гледан от 14 000 души от 42 държави. Дългоочаквано завръщане на любим режисьор, комедийна преработка на травматичната военна тема, както и цялостният контекст на тазгодишния фестивал, чието първо издание се е провеждало точно по време на обсадата на града през 1992-ра, всичко това сякаш предполага, че филмът ще се хареса на всички. Разбира се, с уговорката, че това му качество ще го остави с повърхностни изводи за истинските му художествени качества.

И макар това до голяма степен да е основният критерий, по който много фестивали избират своя откриващ филм, с филма на Жалица Сараево отправя жест към историята на самия фестивал, не само към равносметка от югославските войни. Със сигурност контекстът, в който този филм беше гледан както от мен, така и от останалите хиляди хора, повлия на рецепцията и със сигурност дава назаем допълнителна естетическа наслада. Иначе филмът е стегнат, в къси 92 минути разказва простичка история с много разклонения, които постоянно се събират чрез афекта и страха, че бабата ей сега ще „хвърли топа“. Подобен жаргон добре приляга на хумористичния „балкански“ тон на филма, чийто диалог е списан от самия Жалица и борави смело със сарказъм и дебелашки шеги, за да предаде една карикатурна картина на суетня и подклаждаща неврози политическа несигурност.

Това, че филмът е разбираем и добре премерен, го прави достъпен за по-широка публика. Но като всяко опростяване на разказ не успява (но и сигурно няма за цел) да влезе твърде надълбоко в раната. Настъпващата война се догажда от признаци, разположени в периферията на сюжета: новите разпоредби за международен разговор само през оператор, които провокират комичен епизод с объркана диктовка на чужбински телефонен номер; липсата на даден тип бисквити в магазина; обсъждането на различните телевизионни канали и кой от тях чия пропаганда предава. Става ясно, че Словения вече се е отделила, Дубровник е бомбардиран и в полемичен разговор в хола се чува познатата реторика на подмяна с политически и етически последствия – как „геноцид“ се превръща в „освобождение“ и изобщо задушаващият наратив, който болезнено е разделял (и продължава да разделя) пазителите на югославското статукво от всички останали. Героите са скицирани, както се очаква, с чисто перформативни функции, а алегорията е до болка очевидна: умиращата майка Югославия и неразбориите на нейните деца.

От друга страна, единствената присъстваща внучка (която е на достатъчно голямо критическо разстояние, за да може зрителят да се идентифицира с нея) шокира всички с факта, че ще става монахиня. „Първата в нашето семейство от Христа насам, която вярва в Бога“, шегуват се. Именно фактът, че монахинята, така чужда на всички, заменя доктора, който отсъства в критичния момент, дава ключ за гледната точка на режисьора като част от това поколение. Дори без да отправя открит призив към съблюдаване на християнски ценности, Жалица оставя идеята за спасение в тази неопетнена фигура.

Филмът паралелно развива сюжета на тайния план за подмяна на завещанието с настъпващата обсада на Сараево, но разбира се, този втори план на действието остава само по разкази, изстрели, чути в градината, и телевизионни емисии. Къщата, в която се развива действието, е употребена по конвенционален начин спрямо жанра на трилъра – „горещата“ точка, стаята на бабата, се намира на тавана и това е мястото, към което всички се стремят. От друга страна, стълбите са топосът на среща на заговорниците, обикновено нощем, заедно с тъмните ъгли. Мазето е едновременно убежище на дезертирал военен, а и мястото за молитва – в подобна тристепенна структура можем да привидим по Фройд (от долу нагоре) – То, Аз, Свръхаз.

Утехата на това да използваш обиграни тропи и символи, за да разкажеш трудна за артикулиране история, действа като балсам на незарастваща рана, но и има популистки залог в своята пресметливост. Все пак хуморът, с който Жалица поръсва всеки втори момент от сцените си, понякога успява да придаде повече дълбочина на случващото се. Именно когато се смее, зрителят си дава сметка, че пропуска нещо. И напомнянето не закъснява – в най-напрегнатите, но и в най-шегобийните моменти се появява някой, който да изкрещи: „Бабата умира“, за да събере вниманието на всички. Хитрото в това войната да остане на заден план и невидима е, че изглежда нереална до степен на ужас. Когато се оказва, че всичките тези грижи за бабата всъщност са попречили на присъстващите да разберат, че избухва война тук и сега, иронията пронизва ступора и секва смеха. „Стегни се, бабо, и умирай, преди да сме се изпотрепали“ – в това цинично преразказване на близкото минало личи и разбиране, и желание за преработка. Но може би тъкмо заради компромисите, които хуморът изисква, подобни исторически филми, макар и искрени, изтляват бързо от съзнанието.