До съвременните филмови вундеркинди Ксавие Долан и Кантемир Балагов, прочули се с таланта си преди да навършат 30, се нарежда и трети – 26-годишният турчин Бурак Чевик, чийто втори пълнометражен игрален филм тръгна от Берлинале, бе показан в МоМА, а сега е в програмата На Фокус в Сараево.

Вдъхновен от ключовите за американското експериментално кино Стан Брекидж и Йонас Мекас, вкусът на Челик към експеримента е демонстриран още в дебюта му „Солен стълб“ (2018), който през пъзеловиден наратив разказва енигматична история за бременна пещернячка. И докато в този първи негов опит формата самоцелно е изведена пред съдържанието, в „Принадлежност“ взаимовръзката между двете е логична и продуктивна, постигайки философско измерение.

Филмът е автобиографична и самотерапевтична рефлексия на зловещо реално събитие от семейната история на Чевик: преди 16 години лелята на режисьора убеждава любовника си да убие майка ѝ, заради потисническото й според дъщерята поведение. Макар трагичното събитие да не засяга пряко десетгодишния тогава Чевик, то белязва завинаги семейството, а той самият усеща пряко влиянието му върху детските си спомени, свързани с къщата, в която е живяла и е била убита баба му. Случилото се му принадлежи, както и той на него.

Състоящ се от две различни по стил, подход и гледна точка части, в „Принадлежност“ контекстът и героите са умишлено отделени и анализирани независимо един от друг, сякаш убийството и извършителите му населяват различни реалии. Този остранен подход помага за рационално осмисляне на случилото от една страна, а от друга ни представя убийци с човешко лице; такива, каквито са били преди престъплението.

Първата част е низ от екстериорни и интериорни кадри, своеобразна разходка из местата, където е било замислено и в последствие извършено убийството; визуално красноречив фон, на който задкадров мъжки глас чете официалните показания пред полицията с подробности около запознанството между любовниците, разговорите помежду им, решението, изпълнението. Редуват се морски и горски пейзажи с интериори от застиналия след злокобния момент апартамент на жертвата; с неприкосновените, покрити до изясняване на обстоятелствата мебели. Празнотата и тишината на запечатания момент са в синхрон със спокойствието на хипнотичните, ала мрачни природни картини, които интуитивно вещаят буря.

Във втората част сме свидетели на нощта на тяхното запознанство: думите са материализирани в образи и убийците придобиват плътта и кръвта на млади хора в началото на живота си, търсещи близост, взаимност и сродна духовност. Да бъдат представени в тази светлина е очовечаващо, но да ги наблюдаваме е плашещо на фона на предварителното знание, което имаме за тях – противно на класическата драматургична логика, нищо в характеристиката на образите им не подсказва какво им предстои, няма закачена пушка в първо действие, която да гръмне в трето. Нарушавайки правилото, Бурак Чевик постига шоков ефект: наблюдавайки съкровеното общуване между бъдещите влюбени, с които не е трудно да се идентифицираме, си даваме сметка, че злото е неподозирано близо и е възможна стъпка за всеки един от нас.

Построен по-скоро като концептуална видео-инсталация, отколкото като игрален филм, „Принадлежност“ е прецизна дисекция на едно хладно убийство. Фактурата обаче е стопроцентово кино – монологът зад кадър успешно възбужда въображението, докато филмовият език изобразява неизразимото с думи, за да породи катарзисно естетическо въздействие.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”