Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”
Гросмайсторът Михаил Нехемиевич Тал казвал: “Трябва да заведеш противника си в тъмна гъста гора, където две плюс две е равно на пет и откъдето извежда пътечка, достатъчно широка за един.” Това беше единственото интересно изречение в много скучната исландска книга, която прочетох неотдавна – спомних си го по няколко причини покрай първия филм в конкурса на тазгодишното издание на Сан Себастиан, който заслужава споменаване: “Клетвата” на исландеца Балтазар Кормакур (“Еверест”). Първо, никога не съм гледала скучен северен филм и този не е изключение. Второ, “Клетвата” е като шахматна партия, при това не само между “добрия” и “лошия”, а и между порива на “добрия” да погуби и порива му да спаси, между главните замесени и обществото, между разказвача и зрителя – това прави цялото комплексно, правдоподобно и интригуващо. Трето, и тук има влизане на двама в тъмна гора и излизане на един. За съжаление обаче в тази история две плюс две си е четири и отсъства отровното вълшебство на някои филми за обречени сблъсъци (и на някои срещи в шаха... неслучайно прякорът на Тал бил Рижкия вълшебник) – рациото е заело всяка секунда дори в най-телесните противопоставяния.
“Клетвата” започва с мото от Хипократовата клетва, което не намирам в българския й вариант и което съдържа “...и няма да си играя на Бог”. Главният герой (режисьорът и сценарист на филма Балтазар Кормакур влиза достойно в тази най-благодатна роля) е сърдечен хирург, редовен гражданин и обичлив баща на двете си дъщери – занесената, но симпатична студентка Анна от предишната му връзка и пърхащата малка Хрефна от настоящата. Както в повечето северни филми почти веднага получаваме пакета от очаквани бонуси: красиви екстериори с хладен чар и мрак по никое време; елегантни интериори, на чийто фон цивилизовани хора водят свързани разговори; пасторка и хор в църквата, коне с развени гриви. И тук, както в огромна част от северните сюжети за големия екран, семейството е последното убежище на първичните страсти, затова и идеална примка/завръзка. В семейството на доктора започва да става нещо нередно: наивната Ана се влюбва в наркодилър, започва да се дрогира, напуска университета, държи се неадекватно. Бащата, принуден от обстоятелствата, се мъчи да я отдалечи от лошото влияние: с личен разговор (криза на авторитета и неуспех), с легални средства (ден след пълнолетието си дори най-заблуденото дете в очите на закона е възрастен индивид с достойна за уважение собствена воля сам да си вреди), с полулегални средства (непозволено влизане в чужд дом и анонимен сигнал в полицията), дори с желание за сделка с бандита (подадеш ли си пръста, обаче, рискуваш ръката ти да потъне до рамото – това се и случва). Във финалната част на “Клетвата” наострените един срещу друг баща и любим на Ана минават в зоната на чистото варварство един спрямо друг, всички тръгват да губят всичко, както може да се очаква, което обаче, както също може да се очаква, въобще не ги спира.
Отмъщението е студена вечеря; злата круша си проси злия прът... Такива ясни неща биват дебело подчертани от филма на Кормакур. Той е изпълнен безукорно – дотолкова, че от началото до края се гледа с интерес и съпричастие, но добре подредените му елементи изтракват в строен ритъм по екрана и не оставят траен спомен (за мен лично единственото запаметимо наблюдение тук беше от музикалния съпровод – колко солидно стои виолончелото в прочувствените моменти, за разлика от клишираното пиано). “Функционално”, умело кино без експериментаторски или артистични “кривки”, което поставя по много добър начин въпроси, чиито отговори знаем.
