В три абзаца пратеничката на Filmsociety.bg на Сан Себастиан 2015 разказва за най-интересния от филмите, които е гледала през деня -
Това е най-доброто от всичко, представено на тазгодишния сансебастиански фестивал: програмирано в Официалната секция, но извън конкурса, за разкош и за закриване на иначе доста унилото 63-о издание по достоен начин. “Лондон роуд” е чудат, зрял плод на стара, видяла всичко култура. Филм от онези, които трябва да гледаш два-три пъти, за да схванеш къде са им шевовете, и които смело, ясно и с апломб отварят нова ниша в историята на киното. “Лондон роуд” е комичен и ужасяващ, нов и стар, сериозен и фриволен, той е, така да се каже, социологическа опера с криминални елементи и страст към озеленяването...
В “Лондон роуд” се пее, но с едно, максимум две изключения, тези песни не стават за пеене под душа или с приятели пред огън. Не защото не са в стилове за всякакви вкусове (идеално снадени помежду си), не защото музиката не е страхотна (страхотна!) и не защото не се прихващат лесно (в залата рано или късно ще се видите принудени да тананикате или поне да тактувате с крак). Това, което ги прави неприложими по обичайния начин, са думите в тях. През 2006 г. в градчето Ипсуич пет проститутки, практикували занаята си на улица “Лондон роуд”, са намерени мъртви. В рамките на няколко месеца полицията успява да разкрие убиеца – един от най-новите обитатели на същата тази улица – и да го арестува. Следват съд и присъда. Няколко години по-късно екип изследователи идва да интервюира местните хора във връзка с тази черна история – те са толкова щастливи, че някой най-сетне ги пита как се чувстват, че споделят чистосърдечно всичките си подозрения, негодувания и прозрения. От така добития материал драматуржката Алеки Блайт прави през 2011 г. вербатим представление (verbatim значи “дословно” на латински, а вербатим театърът прави представления от възпроизведени едно към едно парчета “устна история” и става все по-популярен: в София имаме минимум две независими трупи, които се занимават с такъв тип “сценични репортажи” – “Реплика” и “Vox populi”*). Как ли? Монтира вещо съвършено нередактирани изказвания на съвсем обикновени хора с всичките им хъмкания, кискания, повторения, засечки и грешни произношения, композиторът Адам Корк пише въздействаща музика към тях, а режисьорът Руфъс Норис поставя цялото в Кралския национален театър в Лондон (чийто артистичен директор стана през 2015-а). Успехът на представлението е огромен и три години по-късно то се превръща – с практически същия състав – във филма “Лондон роуд”, задължителен за всеки, който се интересува от психологията на тълпата, от механизмите на човешкото недоверие, от “превода” на делника в сценична и после в екранна реалност, от неограничените възможности на отличните професионалисти, от съдържателна документалистика, от новаторско кино.
Любопитен детайл: в “Лондон роуд” престъпникът Стив Райт, предизвикал вълна от поголовна подозрителност и нетърпимост, отсъства физически – остава само в мълвата и телевизионните новини, но от него не се вижда и чува нищо лично. За него говорят: “Той сигурно е сред нас”, “Трябва да е някой емигрант, някое полско копеле”, “Знам, че не мога да го кажа, но не мога и да не го кажа: бих му стиснала ръката за това, което направи за нас...” Това е този филм: хората в цялата им чудовищност, оставени сами да си я покажат. Но и – болезнен и вълнуващ контраст – хората в пълния блясък на тяхната дарба да създават прекрасно изкуство, да съчувстват, да се опитват да разберат. Още един любопитен детайл: “Лондон роуд” не стъпва само върху театъра. Друга британка, Клайо Барнард, авторка на наградения на ред фестивали през 2013 г. “Себичният гигант” (или, ако трябва да се придържаме към Оскар Уайлд, от когото е взето заглавието: “Себелюбивият великан”), вече създаде вербатим филм през 2011 г. – “The Arbor”. Посветен на сложния живот и преждевременната смърт на драматуржката Андреа Дънбар, той ползва оригиналните записи от събирането на свидетелства за нея, като професионалните актьори движат устните си в синхрон с гласовете на хората, които играят: дъщерята на Андреа, партньорът й и прочее. “Лондон роуд” е следващо, много високо и впечатляващо ниво на отношенията с живота и изкуството.
* Тук можете да чуете Алеки Блайт да обяснява какво е вербатим театърът, а тук тя, Адам Корк и Руфъс Норис разказват за спектакъла “Лондон роуд”.
