В три абзаца пратеничката на Filmsociety.bg на Сан Себастиан 2015 разказва за най-интересния от филмите, които е гледала през деня -

В последния ден от 63-ото издание на фестивала в Сан Себастиан “Врабчета” спечели Златната раковина в надпревара с още шестнайсет филма, които нямаше как да го изпреварят (нека тук отбележа, че думата всъщност е не “раковина”, а “мида”, защото най-емблематичният залив и плаж на Сан Себастиан се казва Мидата заради характерната си форма). И понеже останалите наградени не заслужават чак толкова внимание, реших да си доставя удоволствие и за завършек да извадя от програмната многотия един филм, който ми се струва идеален пример за независимо кино. Кубинският “Строеж на столетието” (La obra del siglo) се открои с оригинална тема в подхождаща ѝ структура, чувство за хумор, отлични актьори и стройно изпълнение на интригуващия сценарий, в който любовта към разказването е надделяла напълно над най-честите необуздани пориви на начинаещите разказвачи (да си поиграеш с инструментите на професията, забравил целта на заниманието; да се покажеш дълбокомислен, ерудиран и видимо арт; да кажеш наведнъж всичко, което имаш за казване; да си намериш дистрибутор на всяка цена и пр.). Това е вторият пълнометражен филм на младия режисьор Карлос Кинтела (1984) и смесва успешно професионалните актьори с непрофесионални, архивните документални кадри с фикцията от настоящето, както и две независимо възникнали хрумвания за сюжет: това на самия Кинтела за съдбата на призрачното Ядрено градче с това на неговия съсценарист Абел Аркос за взаимоотношенията на три поколения мъже, принудени да живеят под един покрив. Премиерата на “Строеж на столетието” беше в началото на годината в Ротердам, където филмът спечели двете най-големи награди. В Сан Себастиан беше прожектиран в раздела “Латинохоризонти” – в силна компания, която му отиваше.

През 1983 г. СССР със свои средства и местни работници започва изграждането на голяма атомна централа в кубинската провинция Сиенфуегос: строежът е доведен почти до финала си, когато пада Берлинската стена, СССР се олюлява и разтурва, потокът пари към Куба секва. През 1992 г. проектът е преустановен и всичко издигнато до момента започва да запада: демонтирането му е оценено на 120 милиона щатска долари, които никой няма за даване. Именно в апартамент в един от блоковете на построеното специално за работниците към несъстоялата се централа Ядрено градче (Ciudad nuclear) Кинтела ситуира разказа си за свадливия дядо Ото, уморения, но симпатичен негов син Рафа (безработен ядрен инженер с московско висше) и Лео, 30-годишния татуиран син безделник на Рафа, прясно изоставен от своята любима и по тази причина особено раздразнителен. Тримата съжителстват “като животни в клетка” (макар че разговорите им са сред най-интелектуалните, които могат да се чуят във филм от бедна латиноамериканска държава), ядосват се, помагат си, гледат телевизия и посрещат заедно житейските предизвикателства (изпадането на рибката от аквариума, заплашително пищната и красива гостенка на Рафа...).

По някакъв начин всички истории от Куба са истории на поражението, но и всички го преборват по своему – “Строеж на столетието” прави това със скептична насмешка, весела парадоксалност и топло, човечно лекосърдечие: цветните кадри от миналото, което обещава великолепно бъдеще, се редуват с черно-бялото на настоящето, където миналото е претърпяло окончателно крушение... “Aquella época tenía épica” (“Онази епоха притежаваше епика”), шегува се със Студената война един от героите, но в “Строежа...” няма и грам носталгия по предишните времена. Вместо това има (как иначе в кубински филм?) малко секс, малко бокс, малко танц и няколко сюрреалистични диалога за Гагарин. Ритъмът е неравен, на места леко налудничав, сякаш филмът се ражда самичък, като пеперуда от какавидата си – и това му лепва прекрасно. Финален смях: титрите, течащи на фона на нарочно идиотската версия на “Don’t Cry” на Гънс енд роузес, направена от кубинската група “Порно за Рикардо”.