В три абзаца пратеничката на Filmsociety.bg на Сан Себастиан 2015 разказва за най-интересния от филмите, които е гледала през деня - 

След прожекцията на “Каръци” пред благоразположената публика в Сан Себастиан сценаристът и режисьор Ивайло Христов обясни, че е направил филма заради своите студенти от Академията – за да играят. На всяко дипломиране, каза, сърцето му се къса, като се замисли колко малко шансове за смислена работа ще имат. Е, рядко едно добро намерение се разминава толкова сериозно с осъществяването си, колкото идеята на Христов – с “Каръци”. Филмът може да е започнал като малък жест на съпричастие, но се е получил много по-голям от сбора на отделните си части. По-голям от осезаемия талант на участвалите – от свежите млади актьори през ветераните до безупречния оператор Емил Христов или героите на чудесния саундтрак (Дена, “Насекомикс” и пр.). По-голям от дребните си кусури (най-видимият: “дресирани” групови сцени – тайфа ученички застиват в неестествено мълчание, докато някой си произнася репликата; рой първолачета не реагират никак, докато големи момчета им ограбват джобните; тройка училищни побойници се разбягва при вида на лаещо отдалеч дребно кученце...). Най-важното: “Каръци” е далеч по-голям от властващия фон на събитията в него (нашият общ фон, който ни яде както Сатурн – децата си): разбомбени български пейзажи, сърдити уморени физиономии, лабиринти от задънени улици, дневни свръхдози абсурд. Това е филм без язвителност и черногледство, който се смее при всяка възможност и щади персонажите си – нещо необичайно за свъсената ни или просто нехаеща за индивида кинематография/реалност от последните десетилетия. Затова изобщо не е странно, че още с премиерата си през юни спечели голямата награда на Московския кинофестивал, а сега е включен с още 23 филма от цял свят в сансебастианското “Открито пространство” – сборния раздел за “най-разнообразното, изненадващото и привлекателното от изтеклата година”.

“Каръци” е хоров и проследява четливо, балансирано и с хумор (който дори леко да се олюлява на места, никога не прекрачва границата с безвкусицата) няколко нишки: гимназистката от малкия град (чудесна Елена Телбис), която чака копнежно турнето на рокгрупа от големия град да спре и при нея; групата от големия град, която не блести нито с гений, нито с ентусиазъм, пътува в смешна “баничарка” с нелеп импресарио и спира на места, където на никой не му е до нея (“Здравей, Мездра-а-а!”); гимназистът, влюбен в гимназистката (Ованес Торосян, който е актьорище, родено за големи роли на голям екран, както се усещаше още от “Източни пиеси” и “Аве”)... Второстепенните действащи лица са от първостепенно значение и някои от тях са блестящо попадение: двамата приятели на Коко, баба му, съседското момиченце, директорът (Стоян Алексиев!), бодрият физкултурник.

Всичко е заснето в изразително черно-бяло, защото, както обясни режисьорът, това: а) позволява на лицата да изпъкнат над околностите; б) придава лек документален привкус и в) се дължи на любовта му към едни “по-стари филми”... Един от по-старите черно-бели български филми, който “Каръци” парадоксално ми напомни, беше “Момчето си отива”. Там Ран и неговите съученици очакват с нетърпение турнето на прочутата Нели Йорданова да мине и през техния град, точно както Елена и приятелите й от “Каръци” чакат “Кислород”. Любопитно е да се видят, 35 години по-късно, изпълнението на песента на Нели (“Морето”) и лицата в тогавашната публика, в сравнение с изпълнението на песента на “Кислород” (“Скачай, кучко, в локвата”) и лицата на новите слушатели. Нещо в тази страна се е развило в ужасно погрешна посока. Но е странно и окуражаващо как “Каръци” едновременно го отразява и надмогва.