Матриархатът, знаем, е вид общество, в което управляват жените. И в праисторията, и в митологията е свързван с многочленните бракове, непотвърденото бащинство и с родословие, проследявано по линия на майката. Един от двамата бащи на марксизма Фридрих Енгелс асоциира допускащия промискуитет матриархат с комунистическата система и хоризонтално разпределената власт, а патриархатът, наложил табу върху полигамията, за да контролира наследствеността – със състезателния и индивидуалистки капитализъм.
В матриархална среда, но с патриархална напористост е държано изкъсо унаследяването на семейното богатство във фантасмагоричния „Северен вятър“ – най-новия филм на авангардната дива на руското кино Рената Литвинова, чиято световна премиера се състоя в рамките на онлайн изданието на Ротердамския филмов фестивал. Многолюдната фамилия на ослепителната Маргарита (самата Литвинова) – така нареченият Северен клан, с видима благосъстоятелност, но неупоменати влияния извън пищното имение – се събира на всяка Нова година, за да ревизира семейните дела. Прави го дълго и напоително в една безкрайна трапезария, в центъра на която, разбира се, е Маргарита, а почетни места заемат ексцентричните ѝ родственици. От Вечната Алиса (92-годишната Татяна Пилецкая) с осанка на безсмъртна аристократка до дългоносата Лота, в чийто профил се влюбва пластичен хирург, в Северния клан са все достолепни жени и тук-там някой мъж или черен гарван за екзотика. В свитата на Маргарита, видно е, дамите са на централни места, а мъжете са поддържащо-обслужващи персонажи – навъртат се, за да коригират някой и друг телесен дефект или поне за да разливат шампанското. А истински желаните от Маргарита мъже се завръщат или веднъж в годината в новогодишната нощ (синът ѝ Бенедикт, изигран от Антон Шагин), или никога (чакан тайнствен мъж, който така и не се появява), което изтръгва по някой меланхоличен поглед, без да разтърсва матриархалната идилия. Истински поврат бележи внезапната смърт на младата годеница на Бенедикт Фани (Уляна Литвинова, дъщеря на Рената), която е тутакси изместена от не по-малко красивата, но нежелана от сина ѝ Фаина. Имението и обитателите му започват да чезнат и тънат в паяжини паралелно с ерозията на отношенията между Бенедикт и Фаина; северният вятър свисти в пукнатините на разпадащия се дом в унисон с ледения повей, сковал душата на наследника. Властелинката Маргарита е принудена да изпълзи от царствената си летаргия на снежна кралица, за да действа на живот и смърт в името на фамилното наследство и бъдещето на клана. С неизменно златно цигаре и чаша с шампанско в ръка, разбира се.
Феминизмът на Литвинова и героините ѝ е заразителен. И няма общо с морализаторския патос и кресливата настоятелност за постоянна трибуна на #MeToo движението, което сочи виновници и поставя жените в ролята на жертви. В матриархалния свят на „Северен вятър“ те са завзели властта и дирижират животите на синове и любовници, а когато някой все пак се опита да упражни контрол, както съпруга ва Лота - пластичен хирург, бива зарязан. Заради друга жена, без това да е повод за залитане към джендър пропаганда. Феминизмът на Литвинова освен това е и честен по отношение на самотата, с която върви ръка за ръка. И не претендира, че мъжете са длъжни да го приемат. Вестителките му също не настояват да са смятани непременно за добри или прави. Сама с цигарето си в снежната нощ, след като хладнокръвно се е разпоредила с фамилното наследство, Маргарита шофира в неясна посока на фона на парчето „Зъл човек“ на рок певицата Земфира. И това е най-въздействащата сцена в „Северен вятър“.
Ноар сюжетът с елементи на фентъзи и трагичният му мащаб, замислени от сценаристката Литвинова, са чудесен повод за режисьорката Литвинова да отвърти кранчето на шантавото си въображение и да насели екрана с чудати персонажи в ослепителни костюми, пищна декорация, готическа мистика. Насред които да разположи тържествено актрисата Литвинова. В трите си дотук режисьорски пълнометражни филма сама играе ключовите роли, а героините ѝ – саможива следователка с особняшки вкус за мъже в „Богиня: как се влюбих“ (2004), весела медицинска сестра от моргата, която се грижи за плавния преход на пациентите от живота към смъртта в „Последната приказка на Рита“ (2012), заедно с кралицата майка на аристократичния кошер в „Северен вятър“ – са усмирителки на хаоса, битов и емоционален, насред посттоталитарния абсурд. Обитават полуразрушени екстериори и олющени интериори, тук-там с носталгичен повей от отдавнашна заможност, а външният вид на Литвинова, с безупречно пригладените ѝ платинени коси като на звезда от нямото кино, фигура на модел и осанка на фатална жена, е в тотален контраст с изобразения повсеместен декаданс. Естетизиран упадък, превърнат в стил и явно наследен от киното на Кира Муратова, с която Литвинова работи като сценарист и актриса от началото на кариерата си. В „Северен вятър“, който авторката нарича „моя личен блокбастър“ заради гигантските декори и многолюдния актьорски състав, стилизираният разпад добива гротескови измерения – от все по-зловещите порутени зали на имението с напредването на фабулата до балонестите ѝ, деформиращи фигурата рокли. Докато атмосферата на безвремие и безкраен меланхоличен празник, наред с невъзможните любови на героите и мотива за бляна по далечното и недостижимото, напомнят Чехов. Впрочем Литвинова е поставяла „Вишнева градина“ в Московския художествен театър, както и първообраза на филма, написаната от нея пиеса „Северен вятър“, на същата сцена.
Въпреки бекрайните вече възможности на киното в дигиталната ера малко са режисьорите, които съумяват да изфантазират пред камерата съвършено оригинален свят. На Рената Литвинова – митична фигура в постсъветското културно пространство още от 90-те – ѝ се получава напълно естествено, при това без особена намеса на новите технологии. „Северен вятър“ е богат кинематографичен микрокомос, в който ти се иска да продължиш да пребиваваш и след финалните надписи.
