Война: болка, страх, глад, низости, унижения, загуби, безправие, безнадеждност. Всичко, което има стойност в друго време, на война е пречка: благородството, културата, семейството. Войната е срив в системата, в нея правилни ходове няма, освен ако не са насочени към приключването й. По време на война на никого не му е добре, но особено зле е за по-слабите физически: жените, възрастните, сакатите, децата. И не че някой е готов да живее в кошмар, но от всички децата са най-беззащитни и психически. При война огромната част от пострадалите са не тези, които са я предизвикали и се облагодетелстват от нея, не и тези, които я водят, а мирните граждани (спори се какъв е техният процент от жертвите – някъде между 75% и 90%). Всичко това е дотолкова познато и очевидно, че с него се предозира изключително лесно. Една от основните грешки на “Безродни зверове” на Кари Джоджи Фукунага (1977) е именно сериозният пълнеж от очевидност. Друга – обяснителната музика от холивудски тип (нищо че авторът й, Дан Роумър, дебютира в пълнометражното кино с независимия “Зверовете на дивия Юг”). Трета – известен актьор на фона на пълчище от натуршчици (Идрис Елба в ролята на главатаря е изместващ и разсейващ, колкото и убедително да си променя акцента и мимиките). Като добавим към тези трите лесна хитрина като вътрешните разговори на главния герой с Бога и разтегления финал, резултатът е всичко, но не и такъв, какъвто се очаква от Фукунага.
Дотук в биографията си на режисьор той има два съвършено различни, но еднакво добре замислени и изпълнени филма: латиноамериканския “Без име” (пак деца, пак живот оттатък ръба, пак непрофесионални актьори) и британската класика “Джейн Еър” (с великолепните Мия Вашиковска и Майкъл Фасбендер) плюс един от най-добрите сериали в историята на телевизията – първия сезон на “Истински детектив”. Третият му пълнометражен филм, “Безродни зверове”, е сниман в Гана с бюджет 6 милиона и за първи път в историята тръгна едновременно по кината и по Нетфликс. Сюжетът му е заимстван от едноименния дебютен роман на американеца от нигерийски произход Узодинма Иуеала, а задачата, която си поставя, е да онагледи превръщането на Агу (Ейбрахам Ата, награда за млад актьор “Марчело Мастрояни” от Венеция 2015), “добро момче от добро семейство”, в дете войник. Децата без семейство и дом през войната са нещастна константа, но тези, на които се връчва оръжие и които стават жертви-палачи са по-рядък и дори по-ужасяващ случай. Сега щом се заговори за деца войници, най-често се сещаме за Африка (Сиера Леоне, Конго, Руанда, Уганда), но феноменът не е нито нов, нито характерен за определена култура, достатъчно е да си спомним “набора” на еничари по османско време или Втората световна през филми от порядъка на “Иваново детство” или “Иди и виж”. За съжаление обаче “Безродни зверове” няма нищо общо с този порядък.
Всичко започва – в буферната зона между два враждуващи лагера на измислена африканска страна – по типичната рецепта от американските филми за бедствия: идилична картина, семейство от хубави, засмени хора, които живеят в закачки и мирен труд, докато бам, не връхлита катастрофата във вид на вълна от въоръжени мъже, които крещят въпроси и не чакат отговори. Малкият Агу загубва всичко и всички, скрива се в гората и там е заварен от хората на Коменданта (Елба) – и те хлапенца като него. След инициацията му с убийство и включването му в отряда, неясно защо той става любимец на Коменданта. След доста тичане, викане и гърмежи (филмът е над два часа), след няколко реплики, които звучат като написани, за да бъдат цитирани (“Има хора, които водят, хора, които следват, и такива, които само чакат да умрат...”), след запознанство с дрогата и недвусмислен намек за блудство с него, Агу и компания стигат до Града, където Коменданта се среща с корумпирания Политик и нещо не успяват да си поделят (тук на заден план се мярва загадъчен китаец с куфарче – вероятно подсказка за вредоносната роля на Китай в Африка?). Отрядът се разпада и това е.
“Безродни зверове” е повече изморителен, отколкото страшен, а прочувствеността му трябва да бъде додадена от гледащия, защото не се съдържа в недоразвитите персонажи. Няма начин да се свържем с личностите им – те си остават пионки до края (пионки на войната и на разказвача), както Африка остава само декор, в който пищната растителност и хорската бедност стоят достоверно. Филмът прилича на гланцирана брошура, която илюстрира основни процеси по време на дълъг въоръжен конфликт – толкова обрана и подредена, че дори когато червена течност плисва в окото на камерата, не изглежда като кръв, а като означение за кръв. Основните елементи от човешкото пропадане са маркирани като резултат, не като сложен преход.
Докато се опитвах да си избистря причините за раздразнението от новия Фукунага, гледах още една история за деца войници в Африка, “Джони Зло Куче” (2008). В нея с изненада открих детайли, пренесени едно към едно в “Безродни зверове”: докато облеклото на бойците, кепето на вожда и надъхването с песни може да е съвпадение, сцената с цепването на дясното слепоочие на главния герой и натъркването му с наркотик, обявяването на момчетата за “недосегаеми за куршумите” и походът към Града са неслучайни елементи от градежа на “Джони...”, видимо копирани в “Безродни...”. “Джони...” е първият и единствен досега пълнометражен филм на французина Жан Стефан Совер (1968) и е заснет в Либерия по романа на Еманюел Донгала (автор от Конго, действително преживял гражданска война). В него няма международни звезди, услужлива музика и ненужни за сюжета батални сцени, но пък има сериозна доза автентична лудост, щипка парадокс, визуална смелост, много по-сложен сюжет, неочакван, но логичен финал, и далеч повече изкуство. Сред достойнствата му е и това, че красноречиво показва децата не като пленени ангели, а като по-малки на ръст, тегло и години хора, опиянени от чувството за безнаказаност и от властта, която дава оръжието; войната като адско вдетиняване (повечето деца няма как да притежават уменията на отлични лекари, инженери или художници, но да разрушават им се удава с лекота); разликата между поведението на злодея в тълпа и поединично.