От 22 филма в състезанието на тазгодишния Кан (14–25 май) четири бяха на режисьорки и всичките си струваха гледането. И четирите се вглеждаха в опитите на жени да оцелеят в недружелюбна среда. В „Птица“ англичанката Андреа Арнолд показва поредното трудно за вземане стъпало в порастването на едно 12-годишно момиче (в ролята на таткото развейпрах – Бари Кьоеган; в ролята на въображаемия приятел Бърд – преобразяващият се в птица Франц Роговски). В дебюта си „Необработен диамант“ французойката Агат Риданже се фокусира върху неистовите усилия на 19-годишна „инфлуенсърка“ да попадне в риалити шоу (мечта за остров или каквото и да е друго, само и само да е отвъд тесния хоризонт на предградията). За заслужено удостоения с наградата за сценарий „Веществото“ на Корали Фаржеа вече разказахме. А първият индийски филм в официалния конкурс от 30 години насам и първият от индийка в състезанието за „Златната палма“, откакто фестивалът съществува – „Светлината, която мечтаем“ на Паял Кападия, – очарова критиците с историята за спонтанната солидарност между три много различни жени и спечели Гран при.

В All We Imagine as Light Кападия (носителка на „Златно око“ за документалистика от Кан 2021 за пълнометражния си дебют „Нощ на пълно неведение“) опитва късмета си в игралното кино, без да изоставя привързаността си към неизмислените детайли. Под началните титри и гледките от главозамайващо огромен Мумбай звучат записани гласове на редови хора, привлечени откъде ли не от центростремителната му сила: всеки обяснява какво е да си там, но никога да не си съвсем свой. Героините на Кападия са също от другаде и също обикновени – леко преуморени, често безпарични, доста самотни, недоверчиви. На всяка сценарият и камерата отделят различно време и концентрация: образите на двете по-млади се градят постепенно, а този на по-възрастната е повече находка, котва, репер. Заглавието, в което light спокойно може да е и „светло“, и „леко“, Кападия е взела от произведение на майка си, художничката Налини Малани. Музиката е с вкус и характер – дискретно допълваща, подобна на джаз.

Прабха (Кани Кусрути) е сериозна млада малаяли, медицинска сестра. Тя не танцува дори когато всички наоколо се веселят. И сякаш никога няма свободно време. Дели квартира със своя колежка, по-малката Ану (Дивя Прабха) – мечтателна, закачлива, скришно влюбена в мюсюлманско момче. Парвати (Чая Кадам) е по-възрастна вдовица, която също работи в болницата – от двайсет години тя живее на място, което сега се опитват да ѝ отнемат за нуждите на голям строеж. Свенлив доктор, също дошъл от бог знае къде, ухажва деликатно Прабха. „Колко е труден хинди – казва, – думата kal значи както „вчера“, така и „утре“...“ Има и други такива привидно невъзможни (но съществуващи) съчетания във филма. „Страх ме е, откакто те познавам“ е любовна реплика, произнесена с нежност. Въпреки светлината в заглавието на екрана цари тъмнина – тази на рано започващите и късно приключващи дни, на затворените пространства, на черните мисли. Въпреки невъобразимото струпване на хора и съдби навън историята е минималистична; въпреки грохота от всички посоки преживяванията са тихи.

Прабха получава красива червена машина за варене на ориз – без подател, без придружаващо писмо, без обяснения, но с надпис на немски. Така научаваме, че съпругът ѝ от години е в Германия и от година не се е вестявал. Винаги е рисковано и леко обидно, когато един мъж подарява на една жена домакински уред, но в случая на Прабха положението е още по-криво: тя дори няма на кого да се разсърди или зарадва. При цялата си разореност Ану купува мюсюлмански дрехи, за да се промъкне у приятеля си, когато техните ги няма, но в последния момент уговорката се разпада. Двете колежки не си споделят, но – остро самотни по едно и също време – решават да придружат Парвати в далечното ѝ село на брега на морето, за да ѝ помогнат с пренасянето (строителната фирма, разбира се, е надделяла и за вдовицата няма възможност за оставане в Мумбай). И там нещо се случва. Там, извън рутината, сред зеленината и свободното от хиляди тела и милиони жестове пространство, нещо у всичките се отпуска и разгръща, и намества; някакви чувства и думи поемат към устите за глътка въздух. И трите поглеждат приятелски една към друга, отварят се за още.

Във Vimeo могат да се гледат в цялост поне две от късометражките на Кападия, в които разказвачите или героите шепнат, а човекът в своя делник е наблюдаван с внимание, достойно за спектакъл: и те, и „Светлината, която мечтаем“ приличат на поезия. Филмът беше прожектиран в последните дни на фестивала, когато умората и пренасищането с идеи, форми, цветове и звуци, с лица, съдби, места и намерения заглушават финото възприятие като мумбайски грохот. И все пак мнозина чуха неговия шепот. Аз – по-смътно, но други (без оглед на произход, пол, възраст, професионална обръгналост) – отчетливо и с благодарност.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”