Всеки, който обича да пътува, знае, че много често заминаването за някъде ни отвежда другаде и така е по-добре. „Купе №6“ на финландеца Юхо Куосманен („Най-щастливият ден в живота на Оли Маки“) илюстрира това с дълъг преход на север. И то с влак, една от най-романтичните, благодатни и нееднозначни отправни точка за приключенските фантазии – място в движение; ничия земя, където непознати по разписание нахлуват за малко, седят лице в лице, ядат, спят и споделят... Киното е използвало влаковете неизброими пъти за декор и предлог и надали някога ще им се насити. Същото важи и за литературата. Сюжетът на филма на Куосманен е заимстван в най-общи черти от едноименната книга на Роса Ликсом, преведена и на български. С тази разлика, че писателката събира (малък Стокхолмски синдром в Транссибирския експрес) финландска студентка, потеглила към Монголия, и 40-годишен руски рецидивист, докато режисьорът силно тушира мъжкия образ и избира по-различна дестинация за своите герои.
Филмовото „Купе №6“ е спално, на път от Москва за Мурманск, и в него се оказват двама души, които няма вероятност да намерят общ език. От анонса обаче – и от десетките подобни истории, предхождащи тази – вече сме наясно, че ще им се наложи да се разберат и най-интересното ще е да видим как. Момчето (Юри Борисов – с роля и в още един от филмите в конкурса – „Петрови в грипа“) отива да започне работа в мина. Още е младо петле и ту гротескното му, ту трогателно желание да се изперчи пред чужденката предопределя развоя на събитията. Ако има момент, в който сценаристите са попрекалили с подправките, то е във въвеждането му: с бръсната глава, татуировки, белези, липсващ зъб, черно кожено яке, цигара, бутилка водка, неконтролируемо поведение и безобразен речник. Трудно е да се повярва в завръзка с такъв синтезиран образ на руските болежки. Момичето (Сейди Хаарла) е по-сложно, по-занимателно – финландка е, но учи археология в Москва и е тръгнала да утеши разбитото си сърце с прочутите мурмански петроглифи.
Пътят им започва с нареждането на отегчената шафнерка: „Не плюйте по пода и не свинствайте в тоалетните“, което веднага задава специфичните координати на предстоящото. Езикът е руски; сезонът е снежен; годините са някъде след края на 80-те (музикалният лайтмотив е Voyage, voyage на Дизайърлес; в една сцена момичето навива лентата на касетка с молив) и преди началото на новото хилядолетие (петроглифите са открити през 90-те). Обстановките са бедни, доста диви и често нелепи, но финландката успява да ги изброди без смут, като дори изпитва наслада и благодарност от хубавото в тях. Първият разговор на момчето и момичето е счепкване, тя се опитва да смени купето и даже да се върне в Москва, но вече е твърде късно, задействал се е механизъм, който няма да я пусне да се откачи, докато не мине през премеждия, открития и промяна на личния курс.
Финландката е пряма, несуетна, потънала в мислите си – влюбена е в своя преподавателка и все по-ясно осъзнава безнадеждността на чувствата си към нея. Руснакът изглежда обиден от и на живота, невярващ в собствените си планове, но заинатен да се представя като някого, когото не може да бъде. Докато стартът помежду им е леко нагласен, нататък нещата се разгръщат все по-убедително до добре формулирания край. Привличането между двамата не е точно сексуално или идейно, но постепенно започва да добива плътност и смисъл. Те са аутсайдери спрямо световете, които си въобразяват като по-добри, и това ги сближава. Но не само: двамата си приличат по детската сърцевина, безстрашието пред проблемите, добронамереността. Историята е не за осъдени души в кахърна моментна среща, а за двама млади хора с още пластични характери, които могат да станат всичко и чието взаимодействие вероятно ще ги бележи в най-добрия смисъл.
Първата сцена от филма е интелектуалска вечеринка в дома на любимата на финландката – гостите играят на „познай чий е цитатът“. Домакинята казва: „Само части от нас ще докоснат някога само части от другите“... „Ахматова?“, допуска чужденката, но греши, стихът е на Мерилин Монро. Има нещо красиво и точно в подобна грешка. Ахматова и Монро са трагични икони от паралелни вселени. Момичето и момчето са съпоставими главно по това колко ничии се усещат. Те обаче са живи и пътищата им все още подлежат на промяна.... „Купе №6“ може да не е епохално произведение или най-авангардното предложение на фестивала, но е изпълнен с топлота и вещина, които сияят на фона на други, по-очаквани претенденти за Златната палма тази година (занаятчийския „Всичко мина добре“ на Франсоа Озон; баналния „Денят на знамето“ на Шон Пен; фалшивия до негледаемост „Три етажа“ на Нани Морети).
На 17 юли 2021 г. Гран при (голямата награда) на 74-ото издание на фестивала в Кан беше поделена между Юхо Куосманен за „Купе №6“ и Асгар Фархади за „Герой“.
