„Делото“ на Алексей Герман-младши е един от първите филми, които гледах в Кан тази година (в „Особен поглед“, с алтернативно заглавие „Домашен арест“), и един от последните, за които пиша от фестивала. Опитвам се да си спомня какво най ме е впечатлило в него извън общото усещане за сладкодумно, макар и леко претрупано разказване с душа и кауза. И изплува следната сцена: майката на петдесетгодишния главен герой (удивителната Роза Хайрулина), дребничка интелектуалка с къса бяла коса, която пуши като комин и изглежда сякаш обича да се смее, но отдавна не ѝ се е случвало, му се нахвърля с рой плесници от отчаяние и обич.

Давид (Мераб Нинидзе, чест актьор на Герман) се е заинатил да дразни кмета на градчето, където живее и преподава за Сребърния век на руската поезия, а онзи се е заинатил да му го върне показно. Давид е прав да сочи с пръст, но го прави без усет за мяра, а кметът е крадецът, който вика „Дръжте крадеца!“ (него така и не виждаме през целия филм – този тип вредители са заменими и ясни). Нашият герой е набеден по сценарий, който досущ напомня на приложения от властта към режисьора Серебренников и други в реалния живот: в организацията на нещо си уж е извършил разхищение на държавни средства. Затова именно, с електронна гривна на глезена и в очакване на съдебния процес, той е в домашен арест в ниско блокче край борова гора, пред което се извисява метална пластика на Лениновата глава и клечи гопник. (Хумористичните намигвания са немалко и в България, за съжаление, ще се разберат моментално – например моментът, в който група наети „контрапротестъри“ се явява под балкона с транспарант „Долу ръцете от Пушкин“ и тъпи възгласи, а професорът отбелязва: „А, събраха се колхозниците“.)

Ако имате някакъв досег с руското кино, книги и действителност, много от елементите на „Делото“ ще са предвидими: от театралното мото („Животът на човека започва отвъд отчаянието“ – Сартр, „Мухите“) и тирадите за вечното и великото на фона на всеобщия упадък през песента с китара на поляна с приятели и портрета на Ахматова на стената до водката във водни количества и намъкването на биячи през прозореца. Красота и свинство; идеи, скарани с действителността; общество, неспособно да живее спокойно и щастливо, откак се помни. Самото развитие на ситуацията е отдавна отиграно и в живота, и в изкуството: силният тръгва поетапно да сплашва честния и нагнетява нещата отвъд всяка смислена граница – до момент на разруха, в който и от двете страни не остава много за спасяване, а първоначалните тези биват забравени. Във филми като този са важни не толкова началото и краят на прехода, колкото начинът и настроението: Герман не доскучава.

Може би най-интересното за мен беше изборът на автора да постави Давид в центъра на грижовното внимание на много жени: майката, бившата съпруга, медицинската сестра, адвокатката, студентката, дъщерята, съседката. С акта си на неподчинение той е станал мъничък идол, на когото всички някак хем се радват, хем се сърдят. Те са неговата публика, а той има нужда от такава – макар и искрен във възмущението си срещу корупцията, непрозрачната държава, тероризираща гражданите, и вездесъщия непукизъм, Давид е и егоцентричен, явно доволен колкото от съдържанието на жеста си, толкова и от позата, в която го принуждава да застане. Драматично и истинно е, че не той изгаря във финалната равносметка – друг персонаж загива, и то дискретно, извън кадър. Ето къде професорът понася най-голямото си поражение: в осъзнаването, че героизмът му в този си вид не е имал смисъл. (Любопитна подробност за тълкуване е защо Давид е грузинец, а не руснак. А защо името му е на библейски персонаж, известен с победата си над гиганта Голиат, е очевидно, както и защо „Делото“ е синоним на кафкианското „Процесът“.)

На фона на пълнокръвния женски ансамбъл второстепенните мъжки образи стоят по-декоративно, по-измислено: просветеният следовател, разговорливият водопроводчик, колегата страхопъзльо. Но това не е проблем – Герман не изглежда да се е стремил към реализъм, дозиран с аптекарска везна, а е обобщавал, синтезирал и стилизирал. И искрено се надявам заради този му политически филм, направен в пандемично-клаустрофобичната пауза между снимките на „Въздух“ (далеч по-епично начинание на Герман за съветските жени пилоти през Втората световна война), да не му бъде вменено някое разхищение и да не го сполети някое дело.

Ако трябва да посоча второ нещо от „Делото“, което не мога да забравя, то е интериорът на професорската квартира. Артистичният безпорядък започва да става все повече безпорядък и все по-малко артистичен, но красотата на всеки от кадрите, преизпълнени с интригуващи предмети, форми и „съзвучия“ между линиите, по които камерата охотно се разхожда, е смайваща от първата до последната минута. Елена Окопна, съпругата на Герман-младши, е авторка на костюмите и дизайна на последните му три продукции и се справя великолепно. „Довлатов“ получи Сребърна мечка за художествени достижения в Берлин, а „Под електрическите облаци“ показа на какви чудеса е способна в екстериора („В самото начало на пътя си –казва по повод именно на „Облаците“ – се сблъскахме с очевиден проблем – липсата на естетика в страната, в широкия смисъл на думата. Ако сега излезем на улицата и снимаме съвременния град, ще попаднем на грозна архитектура, лоши повърхности, евтини бои. Много сме изгубили през ХХ век. Затова искахме да създадем наше си художествено пространство...“)

Бащата на Алексей Герман-младши е Алексей Герман, когото знаем от историческите „Хрустальов, колата“ или „Двайсет дни без война“ и завършената след смъртта му през 2013 г. епична фантазия „Трудно е да бъдеш бог“. Неговия „Моят приятел Иван Лапшин“ (по повест на Юри Герман) синът Алексей Алексеевич смята за „нов стандарт на правдивост“ в руското кино и го поставя редом с произведенията на режисьорите, които гледа отново и отново: Фелини – заради „точността, емоцията и живописта“, Бергман – заради хората, скритите им страни и слабостите; Спилбърг от „Челюсти“ и Тарковски от „Андрей Рубльов“... Тези пристрастия на Герман-младши, както и собствените му творби, казват много за вкуса, целите и възможностите му в професията. „Довлатов“, „Под електрическите облаци“, „Харпастум“, „Хартиеният войник“ или сега „Делото“ са филми литературни, така да се каже, развълнувани от големите проблеми на човека и думите за тях, но и от възможностите на самото кино, от магията и „живописта“ му.