„Убиване на свещен елен“ е четвъртият филм на изключително своеобразния и особено успешно котиращ се на запад гръцки режисьор Йоргос Лантимос. Всички следи на неговия почерк са налице – тежката, затворена в себе си и концентрирана атмосфера, "неловките" фрази и движения на персонажите, централната позиция, която насилието заема в едно тотално стерилизирано пространство, а и дори Колин Фарел се завръща триумфално на екрана (след главната му роля в антиутопията „Омарът“). Единствената разлика този път е в качеството на сюжетната линия, която като, че ли е била скалъпена само и само Лантимос да представи нов проект (този път с още една повече от знакова "арт-холивудска" звезда – Никол Кидман), с който да подчертае мястото си в съвременното "топ кино" един от изгряващите по-масово признати артхаус режисьори.

За съжаление, обаче настоящата му лента е така последователно самоцелна, че дори стилът на Лантимос губи много от своята "уникалност", без която щедрата търпимост на публиката към странностите в режисурата му, започва да губи почва под краката. Сюжетът проследява трагичните/сюрреални събития в живота на безименен хирург, който се сближава със сина (Мартен) на един от пациентите, които умират на хирургическата маса (най-вероятно) в резултат на негова грешка. Момчето изглежда изключително привързано към по-зрелия мъж, който му купува подаръци и се среща тайно с него, но след като хирургът отказва да спи с майката на Мартен, Лантимос веднага ни показва абсурдната каузалност или по-точно казано - жестокият парадоксален център, около който ще изгради цялата оставаща история.

В „Кучешки зъб” това беше, разбира се, забраната на децата да напускат дома, докато не им падне кучешкият зъб, а пък в „Омарът” - общественият дълг да си в "интимна" партньорска връзка (защото иначе ще бъдеш превърнат в животно). „Убиване на свещен елен” в най-общи линии налага на своите персонажи старозаветния закон – око за око, зъб за зъб. Хирургът трябва да убие един от членовете на семейството си, иначе всички ще умрат от някаква мистериозна болест, която или е причинена от Мартен или от някакъв универсален закон за баланса във вселената. Идеята сама по себе си не би била никак лоша, ако концептуалната игра с диалектическите движения и светските антиутопични трансформации на един от „сакралните“ ветхозаветни закони и жертвите, които произтичат от него, не бе толкова праволинейна и претенциозно прокарана.

Лантимос поне можеше да направи крачка встрани и лентата да завърши с някакъв оптимално балансиран и добре премерен божествен жест на милост и любов (както в историята за Авраам), но явно нарочната макабрена предвидимост на сюжета му се е сторила далеч по-ефектна. В този смисъл филмът напомня на „Забавни игри“ на Ханеке, където отново едно семейство се сблъсква с определена абсолютно безнадеждна/безизходна ситуация. В контраст, обаче със свръх-концептуално натоварената лента на австриеца, която е дори по-натуралистична и зловеща в полисемантиката на своето идейно многообразие, проектът на Лантимос изглежда като тийнейджърски незрял опит за ударно "философско кино".

На практика единствената функция, която претенцията на филма за особена "голяма дълбочина" изпълнява, е да генерира и удържа в определен смислов хоризонт целостта на едно изцяло стилизирано (или пък стерилизирано) поле, в рамките на което режисьорът като самовлюбен хирург прави пунктуална дисекция на собствения си стил. В „Омарът“ работеше отлично именно това, което в „Убиване на свещен елен“ скърца като колела на развалена каруца – иновативният, оригинален подход във визуално и естетическо отношение към до болка познати теми като насилието, отчуждението и секса. В подобен смисъл най-тъжното нещо в този филм е, че тотално „разомагьосва“ и демистифицира  най-силната досегашна страна в творчеството на Лантимос – запазената марка на неговия стил. На най-важния въпрос свързан с последното, обаче все пак предстои да бъде даден отговор в бъдеще, а той е - дали гръцкият режисьор ще се опита отново да направи жертвоприношение на собствения си авторски почерк (който ние като зрители явно следва безвъпросно да боготворим, без да обръщаме внимание на претенциозността и снобизма му) или следващият му проект ще загърби поизтърканите арт конвулсии/жестикулации в името на един по-зрял и убедителен творчески подход.