Понякога изглежда, че животите ни са твърде кратки, а паметта ни е твърде къса, за да осъзнаем законите като нещо лабилно, като творение с конкретна цел, вместо като естествена закономерност, като механизъм, който понякога засича и има нужда от смазка или от подмяна на части, или от пълно обновление, като нещо, което обслужва, а не подчинява човека, и като такова то следва да се развива. Така че когато си седим вкъщи и изричаме поредното обобщаващо “трябва”, често забравяме да го закачим за конкретното човешко, забравяме колко силно е всяко решение и как то повлиява на конкретни животи.
Във втория си филм след “Кал”, избран в официалната конкурсна програма на Кан, Джеф Никълс напомня всичко това чрез истинската история на Милдред и Ричард Ловинг — двойка, която сключва брак в друг щат, където междурасовите бракосъчетания са законни, и няколко дни след като се връщат у дома, са арестувани от полицията, защото “тук нещата не стоят така” — в родната им Вирджиния смесените бракове са официално престъпление. Освободени са от затвора с условието да напуснат щата и да не се връщат заедно в период от 25 години. Около десетилетие по-късно, със засилване на американското движение за граждански права, случаят им получава обществено внимание, през 1967 г. делото “Ловинг срещу щата Вирджиния” стига до Върховния съд и в крайна сметка променя конституцията на САЩ, за да направи брака “изконно човешко право”.
Материалът звучи като идеален за холивудска драма с много сълзи, величави кадри и тържество на справедливостта, но е написан и режисиран от Джеф Никълс със забележителна сдържаност и земност. Вместо да драматизира и изопачава, той изобразява семейство Ловинг възможно най-негероично — като обикновени, невзрачни, скромни хора, които не говорят много и не искат друго, освен да се грижат за семейството си, каквито те, съдейки по документалния филм за тях, явно са били в действителност. Темпото на “Ловинг” е бавно, музиката е спокойна, играта е вглъбена, диалогът е оскъден. В пресконференцията след премиерата Никълс казва, че съдебният процес и адвокатите, които реално извършват юридическа и социална революция, са вълнуващи и че от това може да се направи цял отделен филм, но това не е филмът, който той е искал да заснеме. Неговият фокус не е върху битката и победата, а върху тези двама обикновени влюбени, върху техните ежедневни жестове, върху чистата и плавна обич. В една сцена адвокатът Коен обяснява, че основният аргумент на противниците на междурасовите бракове е, че децата им са копелета, вредни за света. В рамката на филма този страх е мигновено анулиран от всички сцени с трите деца на Ловинг, които сме видели дотогава — деца като деца. Изобщо, приложен върху Милдред и Ричард, законът индиректно бива подложен на непрекъснато обезсмисляне.
Това е основната цел на Джеф Никълс. Да постави човека в идеята и по този начин да я тества, да я хуманизира. Да не драматизира събитията и да не ги превръща в борба, както не го правят и самите Ловинг. Би имало нещо нередно в такава битка и такъв триумф, защото те изобщо не би трябвало да съществуват. “Каква заплаха представляват междурасовите бракове за щата Вирджиния, за народа?” — пита един от адвокатите и хората, които задават този въпрос, все повече се увеличават, докато накрая се събира критична маса, готова да осъществи социална промяна. Както Ричард тухла по тухла строи къщата за семейството си, така стъпка по стъпка законът отстъпва пред човешкото и любовта. Когато той отказва да се яви във Върховния съд, Коен го пита дали иска да предаде нещо на съдията. “Да, кажете му, че обичам жена си.” Нищо друго.
При все че заявената цел на филма е да покаже възможно най-обикновени хора и възможно най-обикновена история, струва ми се, че към сценария е подходено твърде лековато. Може би аз не разбирам от истинска любов, но между Милдред и Ричард рядко има съдържателна вербална размяна и отношенията им (съответно и любовта им) стоят леко изкуствено и неубедително на екрана, макар че това не ми попречи да се разплача на две-три места. В крайна сметка “Ловинг” се очертава като един от важните филми тази година, който, също като “Аз, Даниъл Блейк” на Кен Лоуч, друг претендент за Златна палма, показва как човешките норми могат да се обърнат срещу човешкото и напомня, че в същината си законите са не нещо друго, а социален инструмент, който цели намаляването на ненужната болка. Тези филми задават съществени въпроси и подканват към диалог. А както казва Рут Нега, актрисата в ролята на Милдред, разговорът винаги е хубаво нещо — чрез него се учим.