Филмите на Уди Алън през последните години стават все по-бонбонени за окото. С включването и на оператора Виторио Стораро в Café Society визуалното изпъква особено отчетливо и този път филмът създава атмосферата си не толкова чрез скоростен, непрекъснат диалог и сложни човешки взаимодействия, както е характерно за Алън, а предимно чрез картинното. Дори най-кратката сцена е изпипана до изящество, аранжирана щедро с красиви стари предмети и сгради и построена бляскаво с прави ъгли и блестяща светлина. Уди Алън е избрал да оцвети 30-те години в Ню Йорк и Холивуд в съвсем нежно кремаво и този цвят, в комбинация с нюанси на кафявото, настоятелно обагрят всичко — къщи, колони, кафенета, автомобили, покривки, маси, столове, шезлонги, пуловери, рокли, панталони, уиски, пиано, контрабас, саксии, лампи… И макар че в началото между двата града има разлики в оттенъците (Холивуд изглежда твърде изкуствен и кукленски, докато Ню Йорк е по-жив и шарен), постепенно те се хармонизират. Панорамата на двата града е като картина на художник, който иска да заличи всичко несъвпадащо и да създаде пространство с възможно най-много тонална хармония.
Освен амбициозния Боби (Джеси Айзенберг), красивата Вони (Кристен Стюарт) и заможния Фил (Стив Карел), в този свят се мяркат какви ли не типажи, заради които гласът зад кадър (Уди Алън) прави периодични литературни отклонения и разказва за странни милионери, политици, актьори, професори… Според Алън “любовната история на Боби е арматурата, на която се крепи филмът, но всички останали персонажи изграждат атмосферата и тъканта на самата история”. Оттам и заглавието на филма, което се свързва с новопоявилия се в началото на XX в. елит от аристократи, творци и знаменитости и с намножилите се кафенета и барове, които предоставят на елита място за най-модерната дейност — киснене.
За разлика от “Магия в полунощ” и “Полунощ в Париж”, които също са колоритни и изящни пътувания във времето, тук историята и персонажите са останали на заден план. Все така смешно, нежно, ведро, страстно и хладно е, но междучовешките преплитания, сюжетните усложнения и предизвикателствата към моралните норми, които така харесвам във филмите на Уди Алън, тук съвсем не стигат толкова далеч, колкото, както ми се струва, в “Почти нормален”, “Вики, Кристина, Барселона”, “Мач пойнт”…
Все пак добрата стара история за няколко души в разнопосочни любовни отношения, наситена с хладен хумор, нежни страсти, симпатични отклонения и дълбока несигурност към себе си и към света, продължава да работи, макар и с някои неубедителни елементи, като например моменти от играта на Джеси Айзенберг или лениви сценаристки решения. Персонажите на Уди Алън са силно подвластни на неведоми пориви, които ги залашкват между няколко възможности. Това ги обърква, разколебава, разрушава и техният избор обикновено не е саможертва в името на нормите, а жертва на нормите в името на щастието, което никога не е пълно, защото винаги остава копнеж по изгубеното. Друго отчетливо и нехарактерно визуално решение в Café Society е боравенето със светлината. Тя винаги пада само върху едната половина на лицата и оставя другата половина в почти пълна сянка. Сякаш тези хора са половинчати като лицата си — наполовина тъмни, наполовина светли, наполовина тук, наполовина там, наполовина построени, наполовина разрушени, наполовина решени, наполовина уплашени. Винаги с вероятност за промяна, също както живота, който “си има свой собствен ред”. И така и така нещата са разхвърляни, неясни, нечакани и неконтролируеми, на тези герои им остава само да “празнуват живота, защото той няма смисъл”.
