Един от главните ми ориентири за качествени детски филми е Нюйоркският ежегоден детски филмов фестивал. Винаги, когато се случи да съм в Ню Йорк през пролетта, избирам някоя от шестте зали (4 в Манхатън, по една в Куинс и в Бруклин), за да гледам каквото се случи – всичко ми е любопитно: от анимации за най-малките (3+) до пълнометражни документални филми (12+). Журито от години е практически едно и също – 20-ина световни имена, свързани с киното. Сред тях за мен най-важни са режисьорът София Копола („Изгубени в превода“) и актьорите Матю Модайн („Пилето“, реж. Алън Паркър, „Пълно бойно снаряжение“, реж. Стенли Кубрик), Кайл Маклоклан („Туин Пийкс“, реж. Дейвид Линч) и Ума Търман („Кил Бил“, Pulp Fiction, реж. Куентин Тарантино).
Освен кино (анимация, игрално и документално) фестивалът предлага различни форми на занимания за деца (по възрасти) – занимания, свързани с кино: игра пред камера, наблюдаване на снимачен процес, монтаж и постпродукция. А също така участие в дискусии преди и след прожекциите. Аз присъствах на такава дискусия (модератор бе актрисата Джина Дейвис – също член на престижното жури на фестивала): непосредствено след три кратки анимационни филма децата разказваха пред микрофон, предаван от ръка на ръка из залата, за своите впечатления от прожекцията. Реакциите бяха непринудени, родителите много се смееха („Втората история беше много скучна. Такива скучни истории разказва и баба ми, когато дойде на гости, но аз се правя, че ми е интересно да я слушам, защото мама казва, че иначе баба ще се обиди“). Децата бяха свободни да търчат напред-назад из залата по време на дискусията и аз, наблюдавайки ги, с учудване осъзнах, че те разиграват (на групи, май без дори да се уговарят) епизоди от прожектираните три кратки филма: преповтаряха някои от сцените, имитираха гласовете на персонажите… Децата по свой начин развиваха, обогатяваха, тълкуваха видяното. Най-хубавото бе, че бяха оставени на спокойствие: те преживяваха (чрез игра) онова, което ние, възрастните, обясняваме с думи.
Ето, моят текст сега е такова едно обяснение на преживяното. Да го изиграя, вече не мога – загубила съм този дар.
Един от филмите, включени в програмата на Нюйоркския детски филмов фестивал през 2020 г., е „Рифът на делфините“ (Dolphin Reef). Това е документален филм с дължина 77 минути, подходящ за всяка възраст. Продуцент е френското киностудио Disneynature (част от конгломерата The Walt Disney Company). Режисьори са Аластер Фодъргил (продуцент на документалните поредици „Синята планета“, 2001 г. и „Планета Земя“, 2006 г.) и Кийт Шоли (продуцент на знаменитата поредица „Нашата планета“, 2019 г.). Диктор (но всъщност по-правилно е да кажа „разказвач“) на филма „Рифът на делфините“ е Натали Портман.
Особено важни в този филм са две съставляващи, изпълнени блестящо: историята е истински завладяваща (силна драматургична линия, която държи вниманието на децата, че и на възрастните) и поразително красивите кадри (дори най-равнодушните към океана и неговите обитатели ще останат впечатлени).
За какво се разказва във филма ли? Освен документалната страна (живота на делфините, живота на обитателите на океана) тук – както е във всеки подобен документален филм за животни или растения – се обговарят главни истини. Такива, каквито най-често звучат шаблонно и дори нелепо, ако ги произнесем на глас. Грижата на майката към детето, страхът на детето пред непознатото, нуждата от приятели, важността да поемеш отговорност за живота си… Нищо ново, нали?
Сещам се за великата пиеса на Йожен Йонеско „Плешивата певица“, вдъхновена от диалозите в учебник по английски.
- Аз се казвам Джон, а ти се казваш Мери.
- Да, аз се казвам Мери, а ти се казваш Джон.
- Ние, Мери, сме женени от 4 години и имаме две деца.
- Да, Джон, ние сме женени от 4 години и имаме две деца – момче и момиче. Ние живеем в къща на два етажа.
- Да, така е. На първия етаж са разположени кухня, хол и баня. На втория етаж са разположени три спални и две бани.
Този диалог е абсурден (неслучайно „Плешивата певица“ е една от най-влиятелните пиеси в театъра на абсурда), ала поместен в учебник по английски език за начинаещи, е напълно уместен: обучаващите се преповтарят фрази, заучават думи. Извън контекста на учебника подобен разговор прилича на подигравка, на малоумно каканижене. Ала ако се замислим, подобни базисни истини помагат да си спомним основни неща: кои сме, какви сме, какво имаме, какво нямаме…
За мен същото влияние имат детските документални филми. Знам, че историята в „Рифът на делфините“ повтаря класически истини – за силата на майчината любов, за живота в опасност, за времето на израстване – и въпреки тяхната шаблонност аз ги възприемам като прекрасни откровения. Защото в този филм дидактиката е скрита зад изключителни документални кадри. Т.е. тази история може да бъде разказана с мечета, кончета или маймуни, ясно. Ала тук е представен по крайно зрелищен, прекрасен начин необятният свят на океана. Представен е без компютърна анимация.
Филмът е сниман в продължение на повече от три години: във Френска Полинезия, на Хаваите и във Флорида. Операторският екип е зашеметяващ (един от четиримата главни оператори – Дидие Нуаро – е работил дълги години в екипа на Жак-Ив Кусто).
След като изгледа „Рифът на делфините“, моето дете (5-годишно) поиска да идем във варненския делфинариум. Това е добро начало (можеше да поиска да идем във Френска Полинезия, нали…). Сега имаме у дома 10-ина корала и причудлива върволица към тях: риби, които изяждат образуванията по коралите; големи риби, които изяждат по-малките (тия, дето ядат образуванията по коралите); още по-големи риби, които изяждат големите риби (тия, дето ядат рибите, които ядат образуванията)… Верига, която самò е навързало детето след филма. Очаквам до добави делфините, косатките и акулите. Такава реакция – без моето назидателно участие – е показателна за силата на този филм, мисля си аз.
Да видим кога конструкцията ще се разпадне и рибите вестници ще отплуват към кофата…
