Габриел Абрантеш и Дейниъл Шмит са родени през 1984 г. в САЩ, учили са кино, излагали са видеотворби в музеи, а през 2010 г. спечелиха един от малките „Златни леопарди“ в Локарно със своята късометражна „История на взаимно уважение“. Но не това е най-общото между тях, а фактът, че са фантастични читанки, зубри и нърдове в най-хубавия смисъл на тези думи. Достатъчно е да погледнем къде са търсили вдъхновение за първия си пълнометражен филм „Диамантино“ (премиера в „Седмица на критиката“ в Кан 2018 с две награди за старт), за да си дадем сметка, че пред нас са двама ентусиасти, които отлично познават историята, рисковете и възможностите на киното и страхотно се забавляват с тях.

Ето какво споменават Абрантеш и Шмит като източник на влияние и отпратки за „Диамантино“: статията на Дейвид Фостър Уолъс „Роджър Федерер като религиозно преживяване“; есето на Ален Бадиу „Киното като демократична емблема“; книгата анализ на седем романтични комедии от 30-те и 40-те години на ХХ в. „В търсене на щастието“ на харвардския преподавател по естетика Стенли Кавел; „Кандид“ на Волтер; „Пътешествията на Съливан“ (1941) на Престън Стърджес, „Да бъдеш или да не бъдеш“ (1942) на Ернст Любич, „Наслука, Балтазар“ (1966) на Робер Бресон и „Форест Гъмп“ (1994) на Робърт Земекис; интервюто на Опра Уинфри с опозорилия се в допингов скандал колоездач Ланс Армстронг.

Човек би рекъл, че са направили документална поредица за любители на тегавото изразяване, в която търсят теле под вола, но не. Направили са едно същевременно достъпно и ангажирано, предизвикателно и лесно за възприемане, хвърлящо в смях, но и в размисли B-movie, което изключително държи да не е А-movie. Както се изрази един бразилски критик – „Диамантино“ е НЛО. И ако трябва да го сложа в някаква категория, то може би ще е до някои откровено, радостно откачени американски научни фантастики от 50-те или до възхитително непокорната комедия Swiss Army Man на друг тандем, даниеловците (имахме краткия шанс да я гледаме и в България под заглавието „Швейцарско войниче“, което буквализира играта на думи, значеща „Човекът с много приложения“).

И така, Диамантино (идеален за целта Карлото Кота) е мегаизвестен португалски футболист с напомпана физика, умело оскубани вежди и диамантени обеци – хубавичък, показно мъжествен и безобразно богат. Паралелът, разбира се, е с Кристиано Роналдо, но и с всеки друг прочут спортист или със знаменитостите от което и да било поприще. Според Абрантеш първоначалната идея е била да се фокусират върху модата световни звезди да осиновяват дечица от Третия свят. И им е трябвал сборен образ на непомерно натоварения с очаквания човек символ, който – докато бива обожествяван по най-вулгарни начини (главно през определен тип „журналистика“, паразитираща върху митологичното мислене и комплексите на своята публика) – губи право на себе си.

Когато Диамантино (сякаш другото не стига, номерът на фланелката му е 00) рита топката успешно, спортните коментатори прахосват по негов адрес думи като „гений“ и „герой“. Когато бърка, това е „трагедия за Португалия“, а момчето става „предател“. И триумфите, и грешката – една, на Световно първенство, разбира се – са въведени още в самото начало. Тогава за първи път чуваме зад кадър гласа на нашия футболист – с простичка лексика, леко превзет акцент и възторзи на петгодишно – да разказва все по-шантавите събития, в които се оказва въвлечен. Веднага разбираме, че Диамантино не блести с досетливост или култура. Но авторите не са се хабили да правят цял филм, за да гъделичкат най-примитивното ни чувство за превъзходство, така че веднага компенсират липсите: той е добър и нежен, и „такъв невежа, че няма дори и стереотипи... толкова празен, че е изцяло отворен“ (както уточняват в едно интервю).

В самото начало е и решителното откъсване на стила на филма от преобладаващите конвенции днес. Когато Диамантино е най-съсредоточен и напрегнат, тоест точно преди гол, въображението му изпълва стадиона с розова мъгла и препускащи през нея пекинези. Ей така, пред очите ни. Пухкави кученца във валма от захарен памук. Оттам нататък разказът потегля през просото, но съвършено неслучайно: „Диамантино“ е много последователен и издържан в естетиката, която заявава от първите си секунди. Подходът, както обясняват авторите, е бриколажен, с подръчни теми и рециклирани материали: 10% от видяното на екрана например са заготовки – зрелищни, даже кичозни кадри на залези, дворци и морета, заимствани от банки за изображения.

Търсената форма е тази на приказката, но тъй като живеем във времена, диктувани от таблоиди, социалки, „алтернативни факти“, завръщане на първобитното под формата на крайнодесни политики и прочее; някъде между САЩ на Тръмп, Англия на „Брекзит“, Русия на Путин и останалите странни ситуации, оглавени от странни типажи, приказното е с телевизионен привкус – на сапунка, риалити, „ексклузивен“ репортаж, който се занимава с баналности. В „Диамантино“ има „класически“ елементи като злобни близначки, пищни дворци, предрешване на жена като мъж и съответната игра на идентичности, крояща козни власт, опасни правителствени агенти, псевдонаучни опити за клониране. Бълнуванията на десните екстремисти за стена на границата с Испания, за връщането на историческото величие на Португалия и за излизането ѝ от ЕС принадлежат колкото на настоящето ни, толкова и на всички по-отлежали пластове от човешката история (глупостта и агресията са стари колкото човека, горе-долу на същата възраст е и страстта към деленето на лагери) – поставянето на всичко това на едно равнище и в една стилистика със средната сапунка е акт на честност и кураж.

Филмът на Абрантеш и Шмит се позиционира извън възможните претенции за тежест и значимост и тъкмо по този начин става особено ефикасен. Друго, което прави с цялата преднамереност на света, е да заложи капани за хората, склонни да се спускат по бързите концептуални пързалки на най-овехтелия патриархат и капитализъм. Във филма има бежанци и имигранти (излишно е дори да споменавам, че на тях се дължи раздвижването на действието). Националният герой е с празна глава, но с приветливо отворени обятия (фамилията му е Матамоуруш – Трепе маври, – но той, както отбелязва неговата възлюбена, не би посегнал и на муха). Второстепенната любовна линия е хомосексуална. Основната сърдечна история – междурасова. И дръжте се... единствените голи женски гърди, които ще видите, са на мъж. Победата на обичта и доброто е възможна, твърди „Диамантино“, и то така, че да се посмееш и да повярваш.