Декември 2023-та: в магазина съм, оглеждам рафтовете. Към мен с широка усмивка и подписка в ръка се насочва спретнат младеж. Не говори, жестикулира, от разграфения лист с твърда подложка научавам, че събира дарения в полза на бъдещ център за глухонеми. Къде, не става ясно, от името на кого – също. Силното ми усещане – всъщност 99% увереност – е, че ме лъже. Но нещо в мен, нещо непреодолимо и подобно на вина, ме принуждава да извадя портмонето си. Когато по-късно виждам младежа пред магазина и го моля да го снимам заедно с подписката, той рязко се обръща и се отдалечава почти на бегом. Готово, потвърдено е: току-що съм подарила пет грешни лева на един мошеник.

Не е необходимо да си състрадателен, разсеян, наивен или необразован, за да те метнат. И няма нужда да си богат, за да намериш какво да хвърлиш на вятъра. Сложни са механизмите, които ни заставят да вършим едно или друго напук на логиката или на интереса си. На подвеждане подлежат всички – за всекиго ще се намери начин и момент. Но ако другаде между желаещия да злоупотреби и потенциалната му жертва има ред бариери (възпитание, религия, традиция, накланяща везните в полза на срама вместо на безсрамието; уредено общество, в което човек може да си намисли друга прехрана; работещи социални и държавни структури, способни да предотвратят, осветлят и коригират), то в България ловният сезон за главата на ближния е постоянно открит и слабо санкциониран. Като се почне с 45-годишната диктатура на посредствеността под фасадата на най-справедлив строй и се свърши с последните данни за фалшифицирани храни, измамата е наш делник: източване на пенсионни фондове и кредитни милионери от 90-те, пирамидални структури, фалиращи банки, врачки и знахари, градоустройствени идиотщини в шарени опаковки и „хубаво е, но не е готово“, прилапване на еврофондове, присвояване на дарения за болни деца, хазарт и криптокралици...

Ако тръгнем да изреждаме всички варианти да бъдеш прецакан в родината ни, ще трябва да напишем тритомник. А за обзор на гибелните резултати от десетилетията съжителство с непочтеността и безнаказаността ще е нужен могъщ екип от психолози, социолози и икономисти плюс неограничен ресурс от време. И все пак новият филм на режисьора Стефан Командарев (по сценарий на Симеон Венциславов) се е захванал в два часа да обеме цялото: не просто конкретен бъг, а система, поразена на всички нива от хронична липса на доверие, солидарност и разбиране за редно и нередно.

Действието на „Уроците на Блага“ се развива в Шумен, а типът измама във фокуса е телефонна (на галено „ало-измама“), от подвида „помощ за полицията“: мошеници звънят на произволни номера, представят се за служители на полицията по следите на престъпни групи и се опитват да ангажират човека насреща си в бърз разговор, който да го стресне и обърка, така че потърпевшият да сподели информация и да склони да се раздели с наличните си пари и ценности. Целта е, както се казва в едно мило обяснение на феномена в „Новините на детски език“, „мозъкът да заработи на автопилот“. Което и се случва с наскоро овдовялата Блага от заглавието: малко след като се запознаваме с нея, я виждаме самотна и беззащитна да се изправя срещу последиците от моментния си смут. Филмът се справя превъзходно с щрихирането на личността ѝ и на ситуацията. И дава да се разбере без грам съмнение, че телефонната злополука не е Голямото събитие тук; че тя не е изключение, отклонение и въобще нещо изолирано, а естествена част от едно гигантско колективно подхлъзване. Блага е бивша учителка, но вместо да се радва на достойни старини, се е оказала с типичната комбинация от мизерна пенсия, пълно изличаване от дневния ред на обществото и не живот, а доизживяване в неугледно-дискомфортен декор (неизбежно е да помислим как красиви жени на възрастта на актрисата Ели Скорчева в западен филм ще са дами с характер, заети да се преоткриват и да формулират нови желания и цели, а в българския са гаснещи символи на един национален крах). Синът ѝ е емигрант зад океана. Бившата ѝ колежка от училище е вече продавачка в супер, където търпи унижения и крясъци. Полицията и политиците правят „мероприятия“, но не вземат мерки. Пазарлъците, на които я подлага погребалният агент (някой ден само през киноролите на Стефан Денолюбов ще може да се напише историята на нашия преход), са от най-противния тип – комбинация между редова корупция и паразитиране върху сполетения от нещастие. Дори автобусът, който може да я изчака, затваря врати и я оставя на спирката.

Командарев и Венциславов знаят какво вършат, докато подготвят фона на сюжета си, и знаят как да предизвикат реакция – „Уроците на Блага“ е много компетентен, много умело създаден филм. Способността му да хване детайла е забележителна, а реализмът му не е мързеливо зяпане през прозореца, а точно обратното: съзнателно, методично, целенасочено дестилиране на околното до зашеметяващ концентрат. В България на Блага (и това име, което до финала така ще се напои с горчивина, че ще стане отровно, не е произволно) всички са жертви, някои – и палачи по съвместителство. Цикличността на разказа помага за хармоничното разполагане на градивото на филма и за релефността му: визитите при погребалния агент, в магазина, в районното, в концертната зала; посещенията на младата кавказка (вълшебна Розалия Абгарян), на която Блага дава уроци по български език („Съжалението не ти върши работа!“). Особено многозначително е повтарящото се изкачване на главната героиня все по-високо по стълбите на „1300 години България“ – видян от различни ракурси, паметникът брутално и благодатно струпва значения: хилядолетна история, вбита в студен камък и надвиснала неприветливо над малкия град; заучената любов към символа и отучената любов към човека; катеренето на тялото нагоре, докато душата пропада...

„Това е повече каталог на всичко провалено в родината на Командарев, отколкото анализ...“, се казваше в една рецензия за „Посоки“ в Screen Daily. Докато за „Посоки“ или „В кръг“ (двата предходни филма на автора, в които през нощните премеждия на таксиметрови шофьори и патрулиращи полицаи получаваме свръхдоза от най-убогата родна действителност) съм склонна да се съглася, за „Уроците на Блага“ ми се струва, че в „каталога“ преднамерено е заложена провокация, която да го взриви и да предизвика поемането на свеж въздух... В „Урок“ (селектиран и награден в Сан Себастиан) Кристина Грозева и Петър Вълчанов се вдъхновиха от новините и хвърлиха учителка в обир на банка (там жената беше Надежда, друго непроизволно име), но вината разпределиха по заслуги. В „Каръшко чукане, или шантаво порно“ (селектиран и награден в Берлин) Раду Жуде запокити учителка в скандал, свързан с лицемерното завиране на уродливото общество в личното ѝ пространство, но ѝ даде възможност да се защити по цялата скала на буквалното и метафоричното. В „Уроците на Блага“ (селектиран и награден в Карлови Вари) Блага е унищожена неколкократно: от средата, от себе си и от авторите, като катарзисът, ако дойде, е следствие от една странична щета – смачкването на единствения нежен, чист, прочувствен детайл в цялата картина. Ако този ход е нарочен, то той е свидетелство за майсторството и куража на авторите. А ако не е, то зад него стои бездна от черногледство и мизантропия. Не смея да твърдя кое е. „Не съм убеден, че киното ни има енергията поне да зададе въпроси“, казва Симеон Венциславов в едно интервю. Дни след като гледах „Уроците...“, не спирам да споря със себе си.

„Уроците на Блага“ е филм за измамата. Но най-любопитното е, че той самият е класическо, отлично проведено въвеждане в заблуждение. Блага е представена като човек, който познава и прилага правилата, бори се за паметта, невъздържаността посреща овладяно и не се отказва лесно – все хубави сигнали, които в живота са гаранция за читаво общуване, а в киното маркират „добрия“. Но ето че от един момент нататък персонажът, когото виждаме, започва да се разминава с персонажа, когото мислим. Част от времето си пред екрана изкарваме в когнитивен дисонанс, а когато най-сетне осъзнаваме, че сме похабили съчувствието си, вече текат финалните надписи. Това е същият принцип, по който действат измамниците: впримчен от хубавото/важното/нужното, се опитваш да оправдаеш неоправданото, а миг преди да се освестиш, си вече изигран и изоставен. Разбирам защо изпитвам към „Уроците на Блага“ жив професионален интерес и остра човешка антипатия; желание да го препоръчам на всички и нежелание да си спомням за него. Ободряващо е.