Във времена, когато сякаш изпитваме неистова жажда за истината, цялата истина, вторият пълнометражен филм на Светла Цоцоркова „Сестра“ ни разказва за ролята на лъжата като катализатор за истини. Героите в този почти камерен филм (победител на тазгодишния "София Филм Фест") лъжат или премълчават с болезнено постоянство.
Правят го в едно наше доста лаконично съвремие - сиво, прашно, банално, монотонно, безизходно. Но изведнъж с финала си „Сестра“ регистрира опит за отскок, за внезапно катализиран преход в ново ниво или състояние на най-окаяния от героите. Друг въпрос е дали успява достатъчно обосновано да направи това, или просто робува на илюзията, че изкуството трябва да ни предложи красотата, да ни я представи в света, даже и тя да не съществува. В българските филми героите все още трудно претърпяват истински катарзис, а зрителите най-малко вярват в него.
С предишния си филм „Жажда“ Светла Цоцоркова сякаш вече набеляза категорично и изрично своите теми и герои. Откъснати от света, те са принудително поставени в някаква противоречива общност, в която тихо къкрят стари комплекси и нови копнежи. Винаги се държат като някакви стари, почти библейски персонажи и архетипно и периодично възпроизвеждат смътни отдавнашни взаимоотношения, връзки и наслагвания от някакво подразбиращо се до конфуз пошло минало и деликатни и неделикатни претенции за някакво незаслужено спокойно бъдеще.
Оплетени в общ семеен бизнес, живеещи в трудов ритъм, те се изявяват като фигуранти в история с елементи на притчовост. Толкова много двусмисленост на едно място, отречени чувства, налудни копнежи, силно напоени с голяма доза битовост в някаква монотонна ритмика на човешките дейности и пейзажа, протяжните истории на Цоцоркова сякаш придобиват звучността на митологични. Всичко се повтаря по един калъп, който осъзнаваме, че всъщност отдавна ни е известен, но може да ни бъде и интересен.
В „Сестра“ е почти същото, даже е с подобен актьорски състав и със същия оператор. Цоцоркова отново взима един опростен сюжет и го довежда до някакъв вид притчовост, съчетана с дирения из подсъзнанието на героите, понякога с внезапността на истински проникновени проблясъци.
Става дума главно за две сестри и една майка. Те правят и продават край пътя глинени фигурки. Малката сестра лъже нескопосано преминаващите клиенти, които я гледат със зяпнали усти – толкова са нагли лъжите ѝ. Представя живота си в скандална светлина – изоставена от баща си, наркотрафикант, малтретирана от майка си и така нататък. Тя окалва предимно малкото хубаво, което има в живота си – своите майка и сестра. Каквато и вътрешна съпротива у тях да предизвиква, хората стоят замръзнали в едни добре замислени статични кадри и слушат небивалиците. Тези небивалици не са никак безкористни, но и са изпълнени с някакво неистово презрение и подигравка към хората въобще. Майката нарича това момиче изрод, а сестрата, изглежда, я мисли за нещо дори по-лошо.
Но филмът се казва „Сестра“, а не „Сестри“, защото главната героиня, дребна, крехка и инатлива, постъпва като истинска сестра, спасява живота и помага всеотдайно на човек, който най-малко го заслужава. Това е местният бабаит, всъщност доста окаян, изпаднал дотам, че се нуждае от помощта и парите на това странно семейство.
Той е любовник на по-голямата сестра, овършал е и цялата околия, но малката сестра развива определени копнежи към него. Все пак е липсващият мъж в къщата им, бащата, който никога не са имали. Хубавото на образа на малката сестра е, че донякъде се задържа неочакван в поведението си, за разлика от останалите герои. Другата сестра е просто черноработник – в леглото и на глината. Майката е зла, безпринципна (като повечето майки?) и гъвкава и отстъпчива пред чуждите хора извън семейството. Около тези жени, свикнали да си държат езика и емоциите зад зъбите, освен когато лъжат, гравитират още няколко мъжки образа като корумпиран бивш полицейски началник и местен лекар, пиян като белогвардеец.
Цяла бездна зее между речниковото богатство на лекаря, песните му и речниковия багаж на споменатия бабаит и любовник, известен като Миро Гробаря. Но въпреки това всички тези хора са принудени от обстоятелствата някак да живеят заедно, да си помагат, да се обичат, да се нараняват и да не се разбират.
Асен Блатечки играе ролята на Миро, този груб, некачествен мъжкар, с някакъв противоестествен чар - пребит, не се предава; виновен, не се извинява. Но човек не може да се освободи от усещането, че Блатечки играе всъщност все една и съща роля в българското кино, която така и не научи докрай. Без няколкото епизода, безмълвни, в които се разменят само погледи, той в повечето случаи е по-скоро излишен в кадъра. Потънал в своята многозначителност, филмът е неприлично дълъг и има цели абзаци от абсолютно излишни обяснителни диалози и позовавания на миналото, отдавна подразбрано от зрителя.
В други случаи натежава прословутото мъчително и двусмислено мълчание, което българското кино не иска да остави зад гърба си.
Светлана Янчева в ролята на дръпната, но всъщност покорна майка, често е безжизнена, което вероятно е търсен ефект. Но нейната драма, разкрита в края на филма, отдавна е подсказана и звучи банализирано. По-голямата сестра стои безлична и отчуждена. Тегне някаква обреченост в тона на актьорите, даден, разбира се, от режисьорката. Трудно им е хем да бъдат естествени, хем да се изживяват като герои от древногръцка трагедия. Във филма има и хумористични епизоди, но те са откъслечни и висят някак случайни. По-скоро внезапно и трудноподвижно ни се струва благородното намерение на филма - да види героите си типични, но и да изтръгне от тях човешкото, колкото и оскъдно и да е то.
