СЛЯПАТА ВАЙША


от
на г.

СЛЯПАТА ВАЙША

Анимационният филм на Теодор Ушев „Сляпата Вайша“ буквализира и стилизира литературните похвати и метафори на едноименния разказ на Георги Господинов.

Това не е неблагодарна задача, защото героинята на тази приказка за големи притежава необичайния дар да вижда с едното си око в миналото, а с другото в бъдещето. И то все по-далече – дотам, че съзира началото на света, създаден от нищото, както и неговия край, също с облика на пустош. Ушев разделя екрана на две и го изпълва със своите странни пирографирани образи, все едно издраскани по дългия път към началото и края на времената. Анимационните филми често взимат за изходен материал приказки и комикси, или експериментират върху поезия, но тук Ушев в почти симултанен превод на литературни образи редува набраздените сякаш от времето рисунки, пълни с чегъртани като с длето силуети, лица или тела с вид на белязани от вечна татуировка.

Освен че съвсем умишлено илюстрира на места алегоричния език на разказа, режисьорът все пак изпълва фона на историята с един одухотворен многоок свят. Всичко наоколо е пълно със зеници или очни ябълки, мига, намига, пули се, но Вайша няма очи за тях. В стаята й като циклопи стърчат делви и стомни, в които плува поне по едно око, пеперудата, ту е какавида, ту лети, ту намира смъртта си, и също е украсена с по едно различно на цвят око в крилата си. Те само понякога се събират, когато каца, както и стрелките на часовника, но това никога не правят очите на тази странна Вайша. Сагата за двусмисления дар на героинята, от който всички искат да я излекуват – майка й, също с различни очи, бабите-врачки, както и кой знае защо някакви боси танцуващи диваци, завършва с два напълно празни екрана, разделени като от размазана очна линия.

Обратът на финала е изведен като опит авторите сами да се огледат, както и зрителят, в тази история за малката Вайша, превърнала се в голямо красиво момиче, което никога не се опитва да погледне себе си. И по-добре – защото без капка любов светът не бива да се гледа, а Вайша вижда предимно грозното и тъжното, бъдното и преминалото. Вероятно става дума повече за това, отколкото че трябва да се живее за мига и настоящето, това толкова модно клише. Вайша вижда в баща си и майка си единствено сополиви деца, а в мъжа, който иска да я обикне – грохнал старец.

Тя е готова да изчегърта поне едно от очите си, защото не се намира кой да й ги събере. Но в нашия свят събраните очи са по-скоро признак на кривогледство, отколкото на внезапно сполетяла ни любов към света и другите.

Филмът, с тази малко мрънкаща мъдрост, може би ни представя един свят, който все още чака да бъде опознат, заобичан и приет. Дори и да не е толкова красив, колкото ни се иска. Самата естетика или не-естетика на рисунъка и стаената нравоучителност на сюжета е добре премерено предизвикателство. Към „Оскарите”, и не само. Нищо чудно, че филмът бе изместен от закачливия, миловиден и симпатичен Piper, толкова инфантилен, колкото и самата Вайша, но в един друг, нереален свят. Журитата предпочитат да се обединяват около безобидни филми, а не експериментални и пределно горчиви.

И все пак, в някакъв смисъл „Сляпата Вайша” малко разочарова, най-вече заради създалите се големи очаквания и заради своята особена двусмисленост. От една страна, самият Теодор Ушев е правил по-хубави филми от този. А и по начало, зрителите на българските анимации са свикнали с нивото на много добрите и смислени анимационни филми от старата ни школа, съвсем недетски, които могат да се похвалят с успехи като „Златна палма“ за „Женитба” на Слав Бакалов и Румен Петков.

В „Сляпата Вайша” втъканият от Господинов скептицизъм (насочен срещу модния бодряшки оптимизъм и елементарен позитивизъм) изглежда малко насилен в инфантилното поведение на Вайша и капризите й. Въпреки че наистина инфантилизмът е един от съществените белези на модерния ни свят, на забавленията му и на начина, по който самият той гледа на себе си, дори когато е сериозен. Затова не е лесно да се определи това недостатък на филма ли е, или негово умишлено и осмислено качество. Все пак елементаризира.

У по-наблюдателните тукашни зрители филмът предизвика досада с неприятна грешка при озвучаването му на български от изпълнения с малко излишна топлота глас на Теодора Духовникова. В оригинала, озвучен на английски от Каролин Давернас, мъдро и простичко е казано само -  едното око на Вайша е кафяво, другото зелено.

В българския превод се уточнява, че лявото око е кафяво, а дясното е зелено, макар че на екрана зрителят вижда точно обратното (а в тези цветове е решен и мислен целият филм, както и разполовяван екранът на минало и бъдеще).

Освен ако объркването не е нарочно, все пак знаем, че филмът е озвучен след консултация с Георги Господинов. И може би става дума точно за хаоса в света – лявото е дясно, зеленото е кафяво, а тези, които помнят и предричат, са считани за слепи.

Всъщност „Сляпата Вайша” е направен така, все едно всички ние сме слепи. И няма как, за едни това ще е голямата слабост на филма, за други ще е неговата голяма сила.