Тръгвам да гледам „Съдилището” по препоръка на любим приятел и от чисто любопитство към обработването на българската реалност в киноформат. Тъкмо се чудя дали ми се дават пак пари за два билета, понеже в G-8 не щат да ме пуснат сам в салона, когато в последния момент идва една двойка (така се ходи на кино, не като мен) и спасява прожекцията (или ми спестява шест лева, не знам, още не бях взел решение).

Както и предишният филм на Стефан Командарев „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, „Съдилището” е най-малкото изряден в редица отношения (отговорен избор на история, разкриване на невидими персонажи, впечатляващи пейзажи, обмислена кинематография, внимателно композирана музика…), но тук ще наблегна на недостатъците, които видях, най-вече на ниво сценарий, защото количеството им ми попречи да поема иначе хубавата история и защото ми се струват симптоматични за българското кино през последните години.

1) Докато в „Светът…” имаше ведра нотка, в „Съдилището” сценаристите са заложили на добрия стар нацупен персонаж, на когото всичко му е криво, животът му няма оправия, а той едничък е наясно с цялата неизбежна гадост на света, съответно уводното му сценично поведение е да дърпа начумерено цигара в близък план, досущ като в друг скорошен филм – „Досието Петров”. Чудя се, толкова ли е интересно да се изследват темерути, или става дума за патологичен дефицит на въображение? Струва ми се, че във филмите за Холокоста има повече радост, нежност и качествено общуване, отколкото в масата български. Дори целта да е изследване на малфункциите на обществото ни, не е ли време да загърбим този образ? Да си представим разрешение? Щяха ли да навредят на историята още няколко усмивки? Щеше ли да е по-малко въздействащо и истинско, ако животът не тежеше толкова? В този ред на мисли, непонятно ми е как Асен Блатечки успя да направи героя си поносим, даже симпатичен на места, но му свалям шапка.

2) Разказването е заето с тръпки, които висят свободно във въздуха – персонажите сякаш нито са съществували преди началните надписи, нито ще продължат да съществуват след финалните. Докато гледам, изпитвам мъчителна неспособност да завържа емоционална връзка с тях (било то обич, жал, симпатия или омраза) и да ми пука за преживяванията им. Има голяма разлика, когато на екрана тъжи някой, който ми е влязъл под кожата, и когато тъжи някой, за когото ми е през шапката, а не усещам желание и грижа от страна на сценаристите (пък и на актьорите) в тази посока. Вместо това се разчита на стереотипни конвенции (на този ще му е умряла съпругата, ще се грижи сам за сина си и ще е умислен, затова ще е добър; а онзи ще е отракан богаташ, затова ще е лош).

3) Диалозите оставят впечатление за скалъпени набързо, колкото да движат разказа и колкото да не се мълчи, заради което персонажите стоят плоски като марионетки (в най-неживия смисъл на думата). Имам чувството, че някой е бързал да си разкаже историята и е хвърлил произволни фигурки в нея, без да се погрижи за тях, без да ги опознае и без да ги признае за сложни същества. Показателно е как в момент, който предполага разговор извън основната сюжетна линия, камерата безпомощно се отдръпва назад, така че да виждаме разговора, но да не го чуваме, както е в сцената, в която Митю приготвя вечеря за Васко. А такива разговори са извор на важни детайли, които дават необходимата плът на героя, съживяват го и го доближават. Спестяването на обикновения разговор между бащата и сина виждам не като съзнателно решение, а като лениво писане. С три ръце съм за филмовите герои да мълчат, но при положение че все пак се отдели време за изграждането им.

4) В малкото диалози героите артикулират чувства, които гравитират около нивото на емоционалната ми интелигентност от шести клас (като се има предвид, че аз съм малко бавноразвиващ се в това отношение). И синът Васко, и бившият командир са като извадени от лош анимационен сериал. Такива стереотипни персонажи ми се струват твърде плоски и предвидими дори за комедия (където е далеч по-допустимо да се набляга на една-единствена черта от характера), камо ли за драма. Да се напише тийнейджър изобщо не е шега работа – и аз съм се цупил на баща си и съм мълчал неловко с приятелки, но това никога не ме е изчерпвало. Когато от един тийнейджър остане само това, на екрана се появява дразнещ, мрънкащ и кух персонаж и аз изпадам в неведение какво да чувствам към него, макар да съзнавам, че създателите на филма се опитват да ми го пробутат като симпатичен, тъжен герой, който е травмиран от смъртта на майка си (една-едничка травма не може да понесе цял драматичен персонаж). Как Мария се влюби във Васко при тази оскъдица от реплики? В какво се влюби тя, след като през цялото си сценично време той или мрънкаше, или мълчеше? Отново се вижда сюжетна хрумка, която е останала необоснована при написването и виси в празно пространство, като влюбванията в друг скорошен филм с тийнейджъри, „Пътят към Коста дел Маресме”, но поне в „Съдилището” любовната линия не е носеща.

От всичко това пати историята, която стои недостоверно (независимо колко истинска е всъщност). През цялото време не мога да забравя, че гледам филм, не мога да вляза в него и да почувствам и науча нещо, при все че има какво.

Адски отговорно, смислено и важно е, че Стефан Командарев е избрал за тема трафика на бежанци и живота в погранично селище. Всичките ми почитания за това решение. Сигурно ще гледам и следващия му филм, но с надеждата, че този път ще се обърне внимание и на разказването, не само на разказваното.