ПЕПЕЛ И МЪКА


от
на г.

ПЕПЕЛ И МЪКА

Исторически малшанс се е случил на филма „Пепел върху слънцето“. Излиза на екран в момент, в който главната му тема – негативното отношение на медии и общество към лекарите – остана във вчерашния ден. Пандемията отгърна нова страница и публичният образ на лекарите вече е друг, особено на фона на онези, които рискуваха и изгубиха живота си, припомняйки на всички високата етика на лекарската професия. Обществото промени отношението си и днес по-скоро обвиняваме системата, която прави невъзможно болен да бъде опериран, а не конкретен лекар, който може и да е допуснал грешка, оперирайки. Едва ли ще си върнем лекотата, с която обвинявахме лекарите в какво ли не.
И така, „Пепел върху слънцето“ е остарял към момента на премиерата си и поне за това не носи вина. Амбицията на филма е през болезнената тема за незаслужената злоба спрямо лекарското съсловие да се занимава с Истината, да разисква философски дилеми, да тегли едри обобщения.

Юлиан Вергов играе прославен лекар, обвинен в лекарска грешка, довела до смърт. Силвия Петкова е напориста репортерка, решена „да размаже докторчето“, което убива хора с лека ръка. В хода на разказа тя преживява мисловен обрат и катарзис, отказва да жертва личната си професионална етика и напуска редакцията, която иска от нея главата на „докторчето“ на поднос. Горкият доктор пък води живот на отшелник, няма личен живот, жертвал го е за професията. Оказва се обаче болен и постъпва в болница. След като подробно ни показват клиниката, платила рекламно време във филма, създателите се сещат, че става много тегаво всичко, та включват комедийни интермедии, малко да живне действието, има и флирт с хубава докторка, накрая трябва да сме шокирани от бруталната развръзка, в която, неустискал резултатите от изследването, добрият доктор си прерязва вените с тъпо бръснарско ножче – детайл, на който е отделено подчертано внимание. На финала като в американски филм всички стоят край отворения гроб; естествено, че вали; психологически паралелелизъм владее – дъжд в небето, сълзи в душата. Всички: журналистката, приятелят на доктора, бившата му жена, лекарката, с която той има бегъл флирт, и шефът на болницата са добри и извисени в скръбта и елегантните си черни дрехи. Завеса.

Има едно понятие, с което си служат съвременните тийнейджъри: СЧЧ, или Срам за чужд човек. Описва болезненото чувство на непредубедения зрител, който се озовава пред особено неуспешен опит за създаване на художествен продукт. Публиката на българското кино до такава степен познава СЧЧ, че при всеки филм, който не я кара да се свива болезнено на стола, бърза да поясни „български, но хубав“.
Защо се е получило така? Имаме опит за камерен, човешки филм с драматична колизия, която поставя важни морални въпроси. Поднесена ни е една на пръв поглед ясна ситуация, в която уж знаем кой е прав и кой бърка, и подозираме, че в хода на филма тя ще се обърне на 180 градуса. Предвидимостта не е непременно нещо лошо, стига да е оправдана от сюжета.
Обикновено в този тип повествование някой изглежда добър и благороден, а се оказва лош и низък. „Пепел върху слънцето“ залага на обратния подход – заподозреният се оказва не просто невинен, а възвишен, кажи-речи светец. Репортерката също извървява път от безскрупулна амбициозна кучка в етична личност, която отказва да направи компромис, осъзнавайки отговорността си към истината и като човек, и като журналист.

Подобни филми разчитат основно на динамичен и стегнат диалог, който да движи и действието, и героите. Тук вместо разговор имаме декларации – „Ще го размажа това докторче“, „Не го размазвай, той ми е приятел и е много читав човек“, „Но моля ви, колега, животът, макар и труден, си струва да се живее, за него трябва да се борим, за него трябва да умрем“ (е, добре, към края преувеличавам, но немного). Репликите са като извадени от раздумка на непознати в чакалня, които си разменят изтъркани баналности, за да минава времето.

Дали заради лошия пренос от литература на екран (филмът е адаптиран по роман на ревматолога Златимир Златанов, който е и сред сценаристите), или по някаква друга причина, всички реплики звучат насилено, помпозно и до болка неестествено. Изключение правят комедийните сцени с Николай Станоев и донякъде с Павел Поппандов, но те пък са като кръпка на фона на цялото. Трагико-комедийните моменти във втората половина може би разведряват малко жалния тон, но нямат особена функция и по-скоро претоварват повествованието. Изцяло излишна и неясно защо присъстваща е линията с катастрофата на доктора и последвалата драма с треперенето на ръцете му – за която болничният психиатър услужливо разказва на журналистката. Тя е не само излишна, но и неправдоподобна – едва ли лекар с такава охота би нарушил професионалната конфиденциалност. Във филм, третиращ съсловната етика на две професии – лекарската и журналистическата, – подобен епизод най-малкото буди недоумение.

„Пепел върху слънцето“, филм за българска публика, показва една небългарска действителност, в която всяка локация е докарана до гипсокартонен блясък в стил ремонтаджийски разкош след обществена поръчка. Болниците до една са нови и лъскави – такива, в които незначителна част от публиката е влизала. Всички герои обитават псевдолуксозни жилища, пусти и стерилни като душата на подкупен доктор, нищо от тях не ни казва нищо за героите, освен дето добрият доктор спеше в чаршафи от ИКЕА.
Хем правим филм за сегашни хора, обитаващи същата градска и интериорна среда като нас, хем героите се движат в една изпилена, лъскава версия на действителността. Някакъв сиромашки комплекс като че ли се провижда през това старание на БГ продукциите да са нагиздени, че да не се изложат пред зрителя. („Пепел върху слънцето“ може да се сдобие със слава, за която не е подозирал – филмът решава прословутия философски въпрос свети ли лампичката на хладилника и след като затворим вратата му. Понеже има дълъг кадър, в който добрият доктор се взираше в стерилно подредените кутии за храна вътре. Отговорът е: не.)
Вероятно не е нужно да си журналист, за да се запиташ защо репортерката, при положение че работеше за печатно или онлайн издание, всеки път грижливо включваше камерата на телефона и мъкнеше стативи? Изобщо много се разчита професионалните аксесоари да придадат кредибилност на персонажите. (Лекарите са лекари, понеже са облечени в престилки и носят сабо с чорап, психиатърът е такъв, понеже в кабинета му виси портрет на Фройд, медиите са сила, понеже разполагат с луксозни нюзруми.)
Всичко това щяха да са пренебрежими кусури и заяждане, ако героите бяха развити, ако ни убеждаваха в правдоподобността си, ако от тях поне бегло лъхаше на живот, но оковани в зле скалъпения сценарий – те са като ходещи тези, антитези и клишета.

Нямаше да сме така придирчиви и ако бяхме разбрали за кого е този филм. Дали се опитва да постигне „стисване за гърлото/душичката“ тип реакция у публиката? – може би да, а може би не. Личи му, че се страхува да нагази в мелодрамата. Нещо не му достига да е типичният „по действителен случай“. Внимава да не прекалява с философските дилеми, а също с морализаторството и поученията. Може би основната слабост идва от тази неяснота - какъв филм иска да бъде „Пепел върху слънцето“? И към кого е ориентиран – към анонимно изсипващите жлъч и злоба върху лекарите или към онези с по-висок етичен критерий. (Помпозното заглавие също виси: не става ясно кой/какво е слънцето и кой/какво му сипва пепел. Пък и слънцето затова е слънце, за да изпепелява.)

Към аморфния сценарий се добавят липсата на ритъм и тъжният, равноделен монтаж, който с печална бавност върви от начало към развръзка и в който катарзисът на главната героиня и пропадането на доктора се губят в порой от приказливи диалози с второстепенни и епизодични персонажи. Ленивата камера, фиксираща лица в крупен план, с нищо не подобрява ситуацията, напротив, започваме да долавяме неудобството, което усещаме като зрители, и в зле сподавените тикове на актьорите, осъзнаващи конфуза на ситуацията. Усещането е, че сме свидетели на опит за съживяване на пациент, издъхнал преди започването на операцията.

ТЕМА НА ФОКУС: ПОНЯТИЕТО "УСПЕХ" В БЪЛГАРСКОТО КИНО